— Това ми е известно — съгласи се Сам, — но си мислех, че ако можем да изфорсираме малко двигателя на главния модул…
Бях поразен, като се чух да крещя:
— Не! — Целият треперех. Не можех да се спра. Чувствах как ужасът ми се редува с ярост. Мисля, че ако в този момент имах пистолет, щях да застрелям Сам, без да му мисля.
Клара ме хвана за ръка.
— Сам — каза тя с тон, който за нейния начин на говорене беше много деликатен, — зная как се чувстваш. — Кахан бе извършил пет безрезултатни полета. — Бас държа, че е възможно.
Сам погледна смаян, подозрителен, настръхнал.
— Така ли мислиш?
— Искам да кажа, че ако в този кораб бяха хичияици, а не обикновени глупаци, каквито всъщност сме ние — да, тогава щяхме да знаем какво вършим. Щяхме да излезем навън, да огледаме и да извикаме: „Господи, та това там са нашите приятели…“ или пък, нали знаете, когато изберат нов курс и пристигнат тук: „Я виж ти, нашите приятели са се преселили“, а след това щяхме да си кажем: „Хайде да прескочим до новия им дом“. После щяхме да бутнем тук, да натиснем там и да се понесем към онази огромна синя планета. — Клара спря и го погледна, без да пуска ръката ми. — Само че ние не сме хичиянци. Сам.
— Дявол да го вземе, Клара! Зная всичко това. Но все пак трябва да има начин…
Тя кимна.
— Сигурно има, само че ние не го знаем. Онова, което знаем, Сам, е, че няма хичиянски кораб, който някога да е променил зададения курс и да се е върнал, за да може да ни каже, как е сторил това. Забрави ли? Нито един!
Сам отправи поглед към люка, впери взор в голямата синя звезда и предложи:
— Нека да гласуваме.
Резултатът бе, разбира се, четири срещу един и Хам Тайе непрекъснато стоеше между Сам и командното табло, докато не надминахме свръхсветлинната скорост на път за дома.
Пътуването обратно към Гейтуей не беше по-дълго от предишното, но на мен ми се стори безкрайно.
17.
Имах чувството, че климатичната инсталация на Зигфрид отново не работи, но не му казах нищо. Ако бях му казал, щеше само да ми съобщи, че както винаги температурата е точно 22,5° по Целзий и ще ме попита, защо при психическа болка ми става топло. Омръзнаха ми тези негови глупости.
— Всъщност — изтъквам на глас, — съвсем си ми омръзнал, Зигфрид.
— Съжалявам, Роб. Ще ти бъда благодарен, ако ми разкажеш нещо повече от съня си.
— Проклетник! — Освобождавам малко ограничителните ремъци, защото са много неудобни. По този начин изключвам някои от контролните прибори на Зигфрид, но той никога не ми прави бележка. — Доста скучен сън. Намираме се я планета, която ме гледа с човешко лице. Не мога да видя добре очите. Пречат ми веждите. По някакъв начин разбирам, че лицето плаче, вината за което е моя.
— Разпозна ли лицето, Боб?
— Нямам никаква представа, кой може да бъде. Просто лице. Струва ми се на жена.
— Знаеш ли защо плаче?
— Не, но вината е моя, независимо каква е тя. В това съм сигурен.
За момент Зигфрид замълчава, а след това се обръща с думите:
— Би ли попритегнал ремъците, Боб?
Моят инквизитор е станал.
— Какво има? — питам язвително аз. — Да не би да те е страх, че ще стана от постелката и ще скоча върху теб?
— Не Роби, разбира се, че не мисля така. Но ще ти бъда благодарен, ако попритегнеш ремъците.
Бавно и без особено желание се залавям с ремъците.
— Чудя се, каква ли е ползата от благодарността на една компютърна програма?
Не ми отговаря. Просто ме изчаква. Не издържам и продължавам:
— Добре де, ето ме отново в усмирителната риза. Какво се каниш да ми кажеш, та трябваше да се навирам в нея?
— Няма нищо такова, Роби — отговаря той. — Просто се питам защо се чувстваш отговорен за това, че момичето на планетата плаче.
— Откъде да знам — отговарям аз и това е истината — такава, каквато я виждах.
— Зная някои неща, за които се самообвиняваш, Роби — продължава Зигфрид. — Едно от тях е смъртта на майка ти.
Съгласявам се с него:
— Предполагам, че е така.
— Мисля, че се чувстваш виновен пред твоята любима, Клара Моинлин.
Поразмърдвам се малко и изпъшквам:
— Адски горещо е тук.
— Имаш ли чувството, че някоя от тях много те обвинява? — продължава Зигфрид.
— Да те вземат мътните, откъде бих могъл да зная?
— Може би ще си спомниш нещо, което те са казали?
— Не, нищо не си спомням! — започва да навлиза в личните ми тайни, а на мен ми се иска да продължим на по-принципна основа, затова му отговарям: