— Още по-добре. — В приглушената светлина се появява неясно очертание, а после в ъгъла на стаята виждам дребна черна дама да лежи на постелка — моята постелка! Тя говори бавно и без особен интерес на някой, който може да я разбере. Не чувам какво казва, пък и не ме интересува особено много.
— Продължавай — нареждам му аз, — и когато казваш имена на твои пациенти, показвай ми ги.
— Дванайсет нула нула, Лорне Шофийлд. — Със свити от артрит пръсти като нокти на граблива птица, хванал се за главата. — Тринайсет нула нула, Френсиз Асвтрит. — Младо момиче в предпубертетна възраст. — Четиринайсет нула нула…
Оставям го да продължи до края на понеделник и половината от вторник. Не съм знаел, че е така плътно натоварен. Той обаче е машина. Не се уморява. Един-двама от пациентите изглеждат интересни, но няма нито един, когото познавам, или такъв, макар и непознат, който да изглежда по-интересен от Ивете, Дона, С.Я. или около дузина други.
— Засега можеш да спреш — заповядвам аз.
Не е толкова интересно, колкото очаквах.
Плюс това времето ми изтича.
— Предполагам, че тази игра можем да играем винаги, когато пожелаем — отбелязвам аз. — А сега да поговорим за мен.
— Какво искаш да покажа за теб самия. Боб?
— Онова, което обикновено криеш от мен. Диагнози. Прогнози. Общи бележки по моя случай. Що за човек смяташ че съм?
Чува се отново глас: "Робинете Стетлей Бродхед проявява симптоми на умерена депресия, резултат на активен начин на живот. Като основание за психиатрична помощ е посочена депресия и дизориентация. Има подчертано чувство за вина и селективна афазия на съзнателно ниво около няколко случки в неговия живот, които се явяват като символи в съня. Половата му потентност е сравнително ниска. Отношенията му с жените са най-общо неудовлетворителни, макар че психосексуалната му ориентация е предимно хетеросексуална в осемнайсетия проценетил…
— Дявол да го вземе, според теб… — реагирам със закъснение аз по повод на половата сила и неудовлетворителните отношения с жените. Но всъщност не ми се спори с него, а и той тъкмо в този момент казва:
— Трябва да ти съобщя, Боб, че времето ти почти изтече. Сега трябва да отидеш в стаята за почивка.
— Глупости! От какво да си почивам? — Намекът му е ясен. — Добре — отговарям аз, — връщаме се към нормален режим. Отменям командата. Това ли трябваше да кажа? Командата е отменена.
— Да, Роби.
— Отново започваш! — изкрещявам аз. — Реши най-после със скапания си ум как ще ме наричаш.
— Обръщам се към теб с името, което най-добре отговаря на състоянието на ума ти, или по-точно на състоянието, в което искам да те докарам, Роби.
— И сега искаш да бъда малко дете, така ли? Няма значение. Слушай — казвам аз, като се изправям, — помниш ли целия ни разговор от времето, когато ти подадох онази команда?
— Разбира се, че го помня. Роби. — А после, за най-голяма моя изненада, той продължи сеанса с цели десет или двайсет секунди. — Доволен ли си, Роби?
— Какво?
— Разбра ли, за твое собствено успокоение, че съм само една машина? Че можеш да ме командваш, когато си пожелаеш?
Прекъснах го.
— Наистина ли така се държах? — попитах аз изненадан. А след това му отговарям:
— Добре де, предполагам. Ти си машина, Зигфрид, и аз мога да те командвам.
Когато вече бях на вратата, той ми казва:
— Но ние двамата винаги сме знаели това, нали? Онова, от което наистина се страхуваш, онова, което смяташ, че трябва да контролираш, не си ли ти самият?
20.
Когато сте прекарали седмици наред в интимна близост с някого, толкова интимно, че познавате всеки спазъм на диафрагмата му, всяка негова миризма и всяка драскотина но кожата му или силно се намразвате и скъсвате, или така се привързвате един към друг, че не можете да се разделите. При нас с Клара се случиха едновременно и двете неща.
Любовните ни игри ни превърнаха в нещо като сиамски близнаци. Помежду ни нямаше място за никаква романтика. Познавах всеки сантиметър от тялото на Клара, всяка пора, дори всяка мисъл, и то много по-добре, отколкото някога бях познавал собствената си майка. Бях обгърнат от Клара.
Клара също бе обгърната от мен. Всеки от нас беше всичко за другия. Имаше обаче и моменти, когато аз (а сигурен съм, че и тя) бях готов на всичко, за да се отскубна от нея, отново да дишам свободно.
В деня на връщането си, мръсни и изтощени, по навик се отправихме към нейното жилище. Там имаше самостоятелна баня, много простор и всичко ни беше готово. Още с влизането се намерихме в леглото като стара съпружеска двойка след едноседмична раздяла. Само че ние не бяхме такава съпружеска двойка. Нямах никакви претенции над нея. На закуска следващата сутрин (с истински канадски бекон с яйца, получен от Земята, безобразие скъп, пресен ананас, каша със сметана, капучино) Клара се постара да ми припомни, че не сме семейство, като демонстративно плати цялата сметка. Проявих очаквания от нея Павловски рефлекс.