Не им било за първи път. Най-напред се борили да напуснат Земята, когато там станало толкова лошо, че Венера им изглеждала като по-приемлива алтернатива. Имали повече кураж и по-голяма готовност да поемат риск от много хора, които съм срещал.
— Как успя да платиш за това пътуване? — попитах я аз.
Луиз довърши пиенето си, погледна часовника и отговори:
— До Венера пътувахме по най-евтиния начин, който съществува. Като насипен товар. С още двеста и двайсет емигранти. Спяхме връз главите си, редяхме се на опашка за двеминутно ползване на тоалетната, хранехме се с пресовани сухи храни и пиехме рециклирана вода. Беше ужасно пътуване срещу четирийсет хиляди долара на глава. За щастие децата още не бяха родени, освен Хет, а той като малък пътуваше срещу четвърт билет.
— Хет син ли ти е? Какво ста…
— Почина.
Замълчахме. След малко тя каза:
— Досега трябваше да има радиосъобщение, че пристига кораб.
— Може да са съобщили по пиезофона.
Кимна с глава и за момент придоби угрижен вид. Корпорацията прави стандартни съобщения, когато установи контакт с пристигащи кораби. Ако все още не са установили контакт — да, мъртвите изследователи не съобщават за пристигането си по радиото. Отвлякох я от мрачните й мисли, като й съобщих за решението на Клара да отиде на психоаналитик. Тя ме изслуша, сетне сложи ръка върху моята и каза:
— Не се засягай. Боб, но никога ли не си мислил и ти да направиш същото?
— Нямам пари, Луиз.
— Дори и за груповите сеанси? На хоризонт „Мили“ се провеждат групови сеанси. Понякога се чуват. Има обяви за всичко — временно преустановяване, отчуждаване, подражаване. Разбира се, много от пациентите може вече и да са заминали.
Отново вниманието й се пренесе другаде. От мястото където бяхме, виждахме входа на казиното — едно крупие разговаряше оживено с човек от екипажа на китайския стражеви кораб. Луиз гледаше натам.
— Нещо става — казах аз. Щях да добавя: „Хайде да отидем и да видим“, но Луиз вече се бе отправила нататък.
Играта в казиното спря. Всички наскачаха и се струпаха около масата за „21“, където видях Дейн Мечников, седнал до Клара, на мястото, освободено от мен, с купчинка от двайсет и пет доларови чипове пред себе си. Всред всички, настанил се на стола на крупието, Шики Бакин разказваше нещо.
— Не — отвърна той, когато се приближих, — не им знаят имената. Знае се само, че е петместен.
— И всичките са живи, така ли? — попита някой.
— Доколкото зная. Здравей, Боб. Здравей, Луиз — кимна той учтиво. — Виждам, че сте чули.
— Не, не можахме да чуем — отговори Луиз и инстинктивно ме хвана за ръка. — Чухме само, че пристигнал някакъв кораб. Знаеш ли имената на екипажа?
Дейн Мечников извъртя глава към нея, изгледа я и изръмжа:
— Имена! Кой се интересува от имена? Важното е, че не е никой от нас. А са направили голям удар. — После се изправи. Едва сега забелязах колко беше разгневен — забрави да си вземе чиповете. — Отивам долу — заяви той. — Искам да видя как изглежда щастието, което идва веднъж в живота.
Екипажите на стражевите кораби бяха оградили мястото. Един от пазачите беше Франси Херейра. Около проходната шахта се бяха струпали най-малко сто души, а само Херейра и две момичета от американския кораб трябваше да ги държат настрана, Мечников се промъкна до ръба на шахтата и преди едно от момичетата да го изгони, успя да погледне надолу. Видяхме го да говори с друг изследовател, също с пет отличителни гривни. Чухме само откъслечни думи.
…„почти мъртви. Свършила им се водата“. „Само са изтощени. Ще се оправят“. …„десет милиона премия, ако е никел, а след това и лицензионни възнаграждения“.
Клара хвана Луиз за рамото и я затегли напред. Преместих се на освободеното от тях място.
— Знае ли някой кой е екипажът? — попита тя.
Херейра й се усмихна уморено, кимна ми с глава и отговори:
— Още не, Клара. Сега ги претърсват. Мисля, че ще се оправят.