Зигфрид с цвят на кожата като този на плюшено мече лежеше топъл в ръцете ми и чакаше. Беше приятно да го държа. Разбира се, в действителност той не е там. Не е никъде, освен, може би, в централните запаметяващи устройства някъде край Вашингтон, където се намират големите компютри. В ръцете си държах един обикновен терминал за дистанционен достъп, дегизиран в човешки дрехи.
— Има ли нещо друго, Роби?
— Всъщност не. Във всеки случай не и части от съня. Е, наистина изпитвам някакво чувство. Чувствам се така, сякаш съм ритнал Клара по главата, за да й попреча да излезе. Сякаш се страхувах, че останалата част от тунела ще падне върху мен.
— Какво искаш да кажеш с „чувство“. Роби?
— Онова, което казах, бе част от съня. Просто така го чувствах — не, не зная.
Зигфрид изчаква, после изпробва друга тактика.
— Боб, усети ли, че името, което каза точно тогава беше Клара, а не Силвия?
— Така ли? Колко странно? Защо ли съм казал Клара?
Отново изчаква малко, а след това ме подканя.
— После какво стана, Роб?
— После се събудих.
Обърнах се по гръб и заразглеждах тавана, покрит е плочки, облепени с блестящи звезди.
— Виж това е добре — казах аз.
После добавих:
— Чудно ми е, Зигфрид, дали ще има полза от цялата тази галиматия.
— Не съм сигурен дали мога да отговоря на въпроса ти, Роб.
— Ако можех — добавих аз, — бих ти помогнал.
Все още държах в джоба си бележката от С.Я., даваща ми някаква сигурност, която ценях.
— Според мен — отговори той, — все нещо ще излезе. Искам да кажа, че в главата ти има нещо, за което, макар че нямаш голямо желание да мислиш, е свързано със съня.
— За Бога, нещо за Силвия ли? Та това бе беше толкова отдавна.
— Това няма голямо значение нали, Роб?
— Млъкни, моля те. Отегчаваш ме, Зигфрид! Наистина ме отегчаваш. — После, след като размислих, продължих: — Слушай, започвам наистина да се ядосвам. Какво означава това?
— Какво мислиш, че означава, Роб?
— Ако знаех, нямаше да те питам. Чудя се дали не се опитвам да избягам от отговорност? Нервираш ме, защото започваш да напипваш нещо.
— Моля те, не мисли по процеса, Роб. Само ми кажи какво чувстваш.
— Вина — отговарям, без да се замислям, без да зная, че ще кажа точно това.
— Вина за какво?
— Вина за… Не съм сигурен за какво. — Поглеждам часовника си. Остават още двайсет минути. За двайсет минути могат да се случат страшно много неща. Преставам да мисля дали наистина желая да бъде изваден от апатията, в която се намирах. За следобед имах насрочен турнир по двойки на бридж и шансът да стигна до финалите беше доста голям. Ако нещо не объркам; ако съм достатъчно концентриран.
— Чудя се дали да не си тръгна по-рано днес, Зигфрид — казвам аз.
— Вина за какво, Роб?
— Не съм сигурен, че помня. — Погалих парцаленото чучело по врата и се засмях. — Това наистина е хубаво, Зигфрид, макар че ми трябва много време да свикна с него.
— Вина за какво, Роб?
Изкрещявам:
— Затова, че я убих, шушумига такава!
— Искаш да кажеш, че си я убил насън.
— Не! Наяве. Два пъти.
Усетих, че дишам тежко и знаех, че сензорите на Зигфрид няма да пропуснат да го регистрират. Полагах усилия да се овладея, за да не му хрумне някоя щура идея. Обмислих това, което бях казал, и продължих:
— Всъщност не убих Силвия. Само се опитах. Подгоних я с нож в ръка.
Зигфрид спокойно и внимателно отбелязва;
— В анамнезата се казва, че когато сте се скарали с приятелката си, ти си държал нож. В нея не се казва, че си я подгонил.
— Дявол да те вземе, защо смяташ ме прибраха тогава? Цяло щастие е, че не й прерязах гърлото.
— В действителност ти използва ли ножа срещу нея?
— Да го използвам ли? Не. Бях прекалено разярен. Хвърлих го на пода, скочих и я ударих.
———————————————
———————————————
— Ако наистина искаше да я убиеш, щеше ли да използваш нож?
— Ах? — възкликнах аз, но прозвуча повече като „ух“, думата, която понякога ще видите написана като „ти пък“. — Защо те нямаше, когато се случи това, Зигфрид. Може би щеше да ги придумаш да не ме прибират.
Целият сеанс се провали. Винаги, когато му разказвам сънища, зная, че греша. Каквото и да му кажа, все наопаки го обръща. Сядам, оглеждам презрително цялата му тъпа наредба, и решавам да му кажа направо, без заобикалки.