След една такава лекция се сбогувах със Сузи и Франси, седнах в една ниша до лекционната зала, полузакрит от бръшляна, и отчаян запалих цигара с марихуана. Шики ме съгледа, дойде при мен и като се подпираше на крилата си, каза:
— Търсих те, Боб — после млъкна.
Наркотикът вече бе почнал да ми действа.
— Интересна лекция — подхвърлих разсеяно аз, като очаквах да настъпят приятните усещания, без да се интересувам от присъствието на Шики.
— Пропусна най-интересната част — продължи той.
Стори ми се, че в погледа му се таяха едновременно и страх и надежда. Явно бе намислил нещо. Дръпнах отново от цигарата, а после предложих и на него. Поклати отрицателно глава.
— Боб — продължи той, — мисля, че се задава нещо ценно.
— Наистина ли?
— Наистина, Боб! Нещо много добро. И много скоро.
———————————————
Скъпи татко, мамо, Мариза и Пико-Джоа.
Моля да предадете на бащата на Сузи, че тя е много добре и офицерите се отнасят с уважение към нея. Вие ще решите дали да му кажете, че се среща доста често с приятеля ми Боб Бродхед. Той е добър и сериозен човек, но няма късмет. Сузи кандидатства за участие в мисия и ако капитанът й разреши, тя казва, че ще замине с Бродхед. Както добре знаете, всички говорим за пътуване, но не всички се решаваме, така че няма за какво да се тревожите.
Писмото ми е много кратко, тъй като е време за акостиране. На Гейтуей ще остана 48 часа.
———————————————
Не бях готов за такъв разговор. Исках да продължа да си пуша, докато моментното вълнение от лекцията избледнее, а после да продължавам да убивам времето. Последното нещо, за което исках да слушам, беше за някоя нова мисия, която моето чувство за вина ще ме при принуждава да приема, а моят страх да отхвърля.
Шики се хвана за бръшляна и като се държеше изправен, ме загледа любопитно.
— Боб, приятелю — обърна се той към мен, — ако мога да ти намеря нещо подходящо, ще ме вземеш ли със себе си?
— С какво можеш да помагаш в един евентуален полет?
— Вземи ме със себе си — извика той. — Мога да върша всичко, което не се върши в обслужващия модул. А тази мисия, така си мисля аз, ще бъде такава, че това няма да е от голямо значение. Ще има награда за всеки, дори и за онзи, който ще остане на орбита.
— За какво приказвахме? — попитах аз. Тревата вече бе почнала да действа. В коленете си чувствах топлина и пред погледа ми всичко се замъгли.
— Мечников говори с лектора — отговори Шики. — От онова, което чух, мисля, че знае нещо за нова мисия. Само че те говореха на руски, та не можах да разбера всичко. Разбрах че е една от онези мисии, които отдавна чака.
Отбелязах напълно логично:
— Последната, в която участва той, не беше много доходоносна.
— Това е нещо различно.
— Не вярвам да ме включи в нещо истински добро…
— Положително не, ако не го помолиш.
— По дяволите — изръмжах аз. — Добре. Ще говоря с него.
Шики засия.
— А после, Боб, моля те, вземи ме със себе си.
Смачках наполовина изпушената цигара.
Чувствах се лишен от способността да мисля.
— Надявам се да мога — отговорих уклончиво аз и тръгнах към лекционната зала. Мечников тъкмо излизаше от нея.
Не бяхме разговаряли, откакто се бе върнал.
Изглеждаше все така стабилен и огромен, а мустаците му грижливо подстригани.
— Здравей, Бродхед — поздрави той и ме погледна неприязнено.
Без излишни приказки преминах направо към целта.
— Чувам, че си научил за нещо добро. Мога ли да дойда с теб?
Той също не беше многословен.
— Не. — Погледна ме с искрено отвращение. Очаквах това, но бях съвсем сигурен, че в не малка степен то се дължеше и на станалото между нас с Клара, което той сигурно бе разбрал.
— Каниш се да заминаваш — настоявах аз. — На едноместен ли?
Поглади мустаците си и отговори с явно нежелание:
— Не, не с едноместен. С два петместни.
— С два петместни?
Изгледа ме подозрително, след това на лицето му се появи нещо като усмивка. Не ми харесваше, когато се усмихва. Винаги се питах защо ли се усмихва.