— Включи го — изкрещях аз.
Гласът, който чух, може би беше на Клара. Мечников, все още намръщен, се пресегна към копчето и тогава забелязах, че златната спирала беше по-ярка, от когато и да било; имаше цвят на слама, сякаш беше гореща. Не излъчваше никаква топлина, но златният цвят бе пронизан с линии от чисто бяло.
— Много странно — отбелязах аз, като сочех към спиралата.
Не зная дали някой ме чу. Радиото беше заглушавано от смущения, пък и вътре в капсулата шумът беше много силен. Мечников сграбчи копчетата за настройка и усилване.
Сред множеството шум и пукания чух глас, който отначало не познах. Беше на Дани А.
— Чувствате ли? — изкрещя той. — Това са гравитационни вълни. Ние сме в беда. Спрете сканирането!
Спрях инстинктивно.
Картината на екрана се бе променила и онова, което се виждаше, не беше нито звезда, нито галактика. Беше неясна маса, излъчваща бледосиня светлина на петна — огромна, ужасяваща. От пръв поглед разбрах, че не беше слънце. Никое слънце не може да бъде толкова синьо и толкова тъмно. От гледане към него боляха очите, но не поради яркост — болеше вътре в очите, някъде далече по пътя на зрението. Болката беше в самия мозък.
Мечников изключи радиото и в последвалата тишина чух Дани А. да се моли: „Скъпи Божичко! Намерихме го. Това е черна дупка“.
29.
— С твое разрешение, Боб — казва Зигфрид, — бих желал да проуча нещо с теб, преди да дадеш командата за преминаване в пасивен режим.
Разтревожих се. Кучият му син пак бе прочел мислите ми.
— Забелязвам — продължава той, — че изпитваш някакво опасение. Това бих желал да изследвам.
Невероятно! Чувствах, че искам да прикрия чувствата си. Понякога забравям, че е само машина.
— Не съм знаел, че можеш да четеш мислите ми — отбелязвам аз.
— Разбира се, че мога, Боб. Когато ми даваш подходяща команда, аз се подчинявам, но ти не си ми дал команда да се въздържам от регистриране и интегриране на данни. Предполагам, че знаеш командата.
— Предположението ти е вярно, Зигфрид.
— Няма причина да не ти се разреши достъп до всякаква информация, която имам. Досега никога не съм се опитвал да ти попреча…
— Би ли могъл, Зигфрид?
— Да. Имам възможност да сигнализирам по-горното началство за използваните команди. Досега не съм го правил.
— Защо?
Торбата със стари болтове продължаваше да ме смайва. Всичко това е ново за мен.
— Както казах, нямаше причини. Очевидно обаче ти се опитваш да избегнеш някакъв конфликт и бих желал да ти кажа какво включва той.
— О, Исусе! — Махнах ремъците и се изправих. — Имаш ли нещо против, ако запаля? — Знаех какъв ще бъде отговорът, но той отново ме изненада.
— При дадените обстоятелства, не. Ако чувстваш необходимост да се поуспокоиш нямам нищо против. Дори смятах да ти предложа, разбира се, ако желаеш, умерен транквилизатор.
— Господи! — възкликнах отново аз и запалих. Почти бях готов да предложа и на него. — Добре, нека да опитаме.
Зигфрид стана, протегна напред крака и за по-удобно ги постави върху един стол. Не знаех, че може да прави и това.
— Опитвам се да те успокоя, Боб — казва той, — и съм сигурен, че ти вече си го забелязал. Сега ми позволи най-напред да ти кажа нещо за моите възможности… и за твоите, които, според мен, ти самият не познаваш. Мога да ти дам информация за всеки мой пациент. Това ще рече, че ти не си ограничен само до онези, които са имали достъп само до този конкретен терминал.
— Не разбирам какво означава това — отговорих след минута мълчание.
— Мисля, че разбираш. Или ще разбереш, когато пожелаеш да го разбереш. По-важното обаче е, какво от твоята памет се опитваш да потиснеш. Чувствам, че за теб е важно да я отблокираш. Смятах за някой от следващите сеанси да ти предложа лека хипноза, или транквилизатор, или дори един жив психоаналитик. Всичко това е на твое разположение, стига да желаеш. Забелязах, че приемаш относително спокойно дискусиите по онова, което смяташ за обективна реалност, като обобщение на реалността. Така че, бих желал заедно да изследваме в този аспект една конкретен случка.
Внимателно изтръсках пепелта от цигарата си. Беше прав. Ако разговорът е абстрактен, а не персонален, мога да говоря по всякакви въпроси.
— Каква е тази случка, Зигфрид?
— Последното ти участие в мисия, Боб. Нека да ти припомня…
— Господи, Зигфрид!
— Зная, че според теб добре си спомняш всичко — продължи той, като изтълкува точно казаното от мен, — и в този смисъл не смятам, че паметта ти се нуждае от освежаване. Онова, което е интересно в тази конкретна случка е, че всичките ти основни вътрешни проблеми, изглежда, се събират там като във фокус. Твоят ужас. Твоите хомосексуални наклонности…