Тя ме погледна подигравателно и се върна на бюрото си. Беше изумително грациозна при нейните най-малко сто килограма. На тази й работа на Гейтуей може би я задържаше женската суета да няма провиснали телеса.
— Ще трябва да вършиш най-неквалифицираната и непривлекателна работа — предупреди ме тя. — При това слабо платена, долар и осемдесет на ден.
— Съгласен съм!
— От тези пари ще трябва да плащаш дневната си такса. Извади и двайсет долара за храна и какво ще ти остане?
— Ако имам нужда от повече, винаги мога да свърша и някоя друга работа.
Тя въздъхна и продължи:
— Само отлагаш деня, Боб. Не зная. Мистър Хсиен, директорът, много строго следи всички назначения. Ще ми бъде трудно да защитя твоята кандидатура. А какво ще правиш, ако се разболееш и не можеш да работиш? Кой ще ти плаща дневната такса?
— Предполагам, че ще се върна на Земята.
— След цялата тази подготовка? — Тя поклати глава. — Отвращаваш ме, Боб.
Тя ми даде заповед за назначение като градинар и ми нареди да се явя при шефа на групата, хоризонт „Разкош“, северен сектор.
Интервюто с Ема Фотер не ми хареса, но бях предупреден за това. Когато вечерта споделих с Клара, тя ми каза, че съм минал леко.
— Имал си късмет, че си попаднал на Ема. Старият Хсиен понякога изчаква, докато се свършат всичките дневни пари.
— И тогава какво става? — надигнах се, седнах на края на нейното легло и затърсих чорапите си. — Изхвърляне навън в безвъздушното пространство, така ли?
— Не си прави майтап, и това е възможно. Хсиен е закоравял маоист, много строг към социалните безделници.
— Голямо удоволствие е да се разговаря с теб.
Тя се усмихна, обърна се и отри нос в гърба ми.
— Разликата между мен и теб, Боб — каза тя, — е, че аз имам малко скътани мангизи от първата си мисия. Не е кой знае какво, но все пак е нещо. Освен това аз съм летяла и те се нуждаят от хора като мен да обучават такива като теб.
Подпрях се на хълбок и полуобърнат сложих ръка върху тялото й повече унесено, отколкото агресивно. Имаше въпроси, по които не ми се говореше много, но…
— Клара?
— Ъъ?
— Как е там, навън?
За момент тя отри буза в ръката ми и погледна холоснимката на Венера, закачена на стената.
— Страшно — отговори Клара.
Чаках да каже още нещо, но тя мълчеше, а че е страшно вече знаех. Мен ме беше страх и тук, на Гейтуей. Не беше необходимо да предприемам пътуване с мистериозен хичиянски кораб, за да разбера какво беше страх. Вече го изпитвах.
— Всъщност ти нямаш друг избор, скъпи ми Боб — каза тя с глас, който за нея беше почти гальовен.
Изведнъж ме обзе ярост.
— Не, нямам! Ти описа съвсем точно целия ми живот, Клара. Никога не съм имал избор освен веднъж, когато улучих голямата печалба и реших да дойда тук. За съжаление не съм съвсем сигурен, че изборът ми е бил много правилен.
Тя се прозина и отново се отри в ръката ми.
— Ако сме свършили със секса — каза тя, — ще ми се нещо да хапна, преди да си легна. Ела с мен в „Синия ад“ и аз ще почерпя.
Градинарската работа се състоеше в поддържане на насажденията, по-специално бръшляновите насаждения, които правеха възможен живота на Гейтуей. Отидох да се представя и бях приятно изненадан — шеф на групата се оказа моя безкрак съсед, Шикитей Бакин.
Той ме поздрави с видимо удоволствие:
— Радвам се, че ще работим заедно, Робинете — каза той. — Очаквах, че веднага ще заминеш.
— Ще замина, Шики, много скоро ще замина. Когато видя на монитора добър полет, веднага ще замина.
— Разбира се. — С това той приключи въпроса и ме представи на останалите градинари. Не можах веднага да ги запомня всичките освен момичето, което имаше някаква връзка с онзи много известен хичиолог на Земята, професор Хеграмет и двама други, вече участвали в по една мисия. В действителност не беше необходимо веднага да ги запомня. Основният факт, който знаехме един за друг, беше ясен: никой от нас не беше още готов да се запише за полет.
Лично аз не можех дори да си отговоря защо не исках да летя.
Градинарството ще бъде добро място за размисъл, рекох си аз. Шики веднага ме изпрати на работа, която се състоеше в закрепване към стените на конзоли от хичиянски метал със специално лепило, което прилепваше не само към хичиянския метал, но и към гофрираното фолио, от което бяха направени сандъците за бръшлян. В него се използваше такъв разтворител, който не се изпарява и не замърсява въздуха. Сигурно беше много скъпо. Държеше толкова силно, че ако попадне на кожата, човек трябва да чака докато кожата, заедно с лепилото, изсъхне и сама се отлюпи. Ако се опитате да го махнете със сила, ще си направите рана.