— Жената трябва отново да бъде хваната и съхранена! Това да стане веднага!
Той стоеше изправен и се клатушкаше несигурно; ефекторите на крайниците му се полюшваха безразборно. Позволи си да коленичи още веднъж, докато обмисляше своите възможности. Усилието да отиде до контролната стая, да настрои курс… бъркотията в ума му, която го бе накарала да стори това… половин милион години съществуване, всичко оказа влияние. Трябваше му време да почине… време, за да могат неговите автоматични системи да проверят и възстановят повредите. Може би времето нямаше да му стигне.
— Не ме будете, докато не изпълните възложеното ви — каза той и светлините започнаха отново безразборно да примигват и бавно да загасват.
Джанин, сгушена в ръцете на Уон — тялото му наполовина наклонено към Най-древния, наполовина прикриващо нея, треперещо от страх — знаеше без да й казват, че „съхранена“ означаваше убита. Тя също беше изплашена.
Но беше и озадачена.
Древните, които лежаха хъркащи преди да бяха получили присъдата си, не бяха заспали случайно. Джанин разбра, че това беше резултат от приспиваща пушка. Тя знаеше също, че никой от тяхната група нямаше такава.
Затова не беше много изненадана, когато един час по-късно и отново пред тяхната килия чу приглушено мърморене.
Не беше изненадана и когато видя сестра си да тича, да размахва пушка и да ги вика; не беше изненадана, че зад Ларви притичваше Пол и едва не се спъна в заспалия Тор. Не беше изненадана дори, не много изненадана, да види, че с тях имаше още един въоръжен човек, когото тя почти позна. Не беше съвсем сигурна. Беше го срещала като дете. Но той изглеждаше точно като човека, когото беше виждала на пиезовизията в предавания от Земята за поздравления по случай годишнини и празници: Робин Бродхед.
ПО-СТАР ОТ НАЙ-ДРЕВНИЯ
Когато е бил най-зле — дори и когато се бе чувствал по-стар от Най-древния и мъртъв като Пейтър — Пол не бе изглеждал толкова зле, както когато видя жалкото същество да размахва към него пушка от люка на собствения му кораб. Под едномесечната брада лицето на мъжа приличаше на мумия. Мъжът вонеше.
— По-добре се изкъпи! — озъби му се Пол. — И махни тази глупава пушка.
Мумията се отпусна тежко до люка на кораба.
— Ти си Пол Хол — каза той, като го погледна. — За бога, имаш ли нещо за ядене?
Пол гледаше покрай него.
— Вътре няма ли достатъчно храна? — Той влезе в кораба и намери, разбира се, купищата пакети с храна „ЧОН“ да стоят точно там, където ги беше оставил. Видя също, че мумията е влизала в съдовете с вода и е разкъсала най-малко три; подът на кораба беше мокър и кален. Пол му предложи една порция. — И по-тихо — заповяда той. — Впрочем, кой си ти?
— Аз съм Робин Бродхед. Какво се прави с това?
— Отхапи си — озъби се Пол вбесен — не толкова от самия мъж, или дори от неговата воня, колкото от това, че продължаваше да трепери. Беше си помислил, че случайно се е натъкнал на някой Древен. Но… Робин Бродхед! Какво правеше той тук?
Точно тогава обаче не можеше да зададе такъв въпрос. Бродхед буквално почти умираше от глад. Той погледна гладкото парче храна, като се мръщеше и трепереше, а после отхапа малко от нея. Щом разбра, че може да се сдъвче, той го налапа цялото и от устата му се посипаха трохи. Бродхед гледаше към Пол, докато тъпчеше устата си с храна по-бързо, отколкото зъбите му смогваха да сдъвчат.
— По-полекичка — каза Пол разтревожен. Но беше много късно. Непривичната храна, след толкова продължително гладуване, стори онова, което се очакваше. Бродхед се задави, закашля се и повърна. — Дяволите да те вземат! — изруга Пол. — Ще го надушат чак от вретеното.
Задъхан, Бродхед се облегна назад.
— Извинявай — промърмори той. — Аз… мислех, че ще умра. Почти бях умрял. Ще ми дадеш ли малко вода?
Пол му даде да пийне две глътки, а после му отчупи по едно малко парченце от кафявите и от жълтите пакети — те бяха най-леки.
— Бавно! — заповяда той. — Малко по-късно ще ти дам още. — Пол вече бе започнал да разбира колко хубаво, в края на краищата, беше да има друго човешко същество… от колко време?… Трябва да бяха най-малко два месеца самотно скитане, криене и дебнене. — Не знам защо си тук — каза най-после той, — но се радвам да те видя.
Бродхед погълна и последната трошичка, залепила се на устните му и успя да се усмихне.
— Е, всичко е много просто — отговори той, а очите му гледаха останалата храна в ръцете на Пол. — Дойдох тук да те освободя.
Бродхед беше обезводнен и не му достигаше въздух. Той погълна парченцата, които му даде Пол и поиска още. Пол му даде. Погълна и тях и вече бе готов дори да помогне на Пол да почисти направената от него мръсотия. Пол му намери чисти дрехи от бедния гардероб на Уон на кораба: дрехите му бяха много дълги и тесни, но коланът не бе необходимо да бъде закопчаван. После го поведе към най-голямото корито с вода да се измие. Не го правеше от префиненост. От страх. Древните не чуваха по-добре от хората, нито пък виждаха толкова добре. Но обонянието им беше изключително остро. След две седмици, прекарани в постоянен страх да не бъде открит, след първото му ужасяващо скитане из хичиянскня рай, след пленяването на Уон и Ларви, Пол се бе научил да се къпе три пъти дневно. Научил бе и много други неща. Той застана на пост на пресечката на трите коридора, докато Бродхед смъкваше от кожата си натрупаното през трийсетте дни, прекарани на хичиянския кораб. Да ги освободи! Първо, това не беше вярно — намеренията на Бродхед бяха по-коварни и сложни. Второ, плановете на Бродхед се различаваха от онези, които кроеше Пол от два месеца. Робин имаше намерение да измъкне информация от Мъртвите и само най-мъглива идея какво да прави с нея. Надяваше се Пол да му помогне да натоварят два тона машинария от хичиянския рай, независимо от риска, независимо от намеренията на самия Пол. Неприятното когато те спасяват, е, че спасителите очакват да им помогнеш в операцията по спасяването. А от Пол се очакваше и да бъде благодарен!