Да, призна той пред себе си, като се въртеше бавно, за да държи под око всеки коридор — макар че Древните вече не бяха толкова старателни в патрулирането, както в началото — той щеше бъде благодарен, ако Бродхед се беше появил през онези дни на паника, когато тичаше, и се криеше, и не смееше нито да остане, нито да напусне; или дори две седмици по-късно, когато бе започнал да съставя план, бе дръзнал да отиде в стаята на Мъртвите и да установи контакт със Завода за храна… и бе научил, че Петер Хертер е мъртъв. Бордовият компютър не можеше да му помогне: не беше достатъчно интелигентен, беше много претоварен дори и за предаване на съобщения до Земята. Мъртвите полудяваха… бяха полудели. Беше съвсем сам. Постепенно нервите му се успокоиха и той започна да замисля плана си. Дори да действува. Когато разбра, че може да отиде съвсем близко до Древните, ако се е изкъпал добре, за да не оставя никакви следи от миризма, той започна да изпълнява плана си. Да шпионира. Да прави схеми. Да проучва. Да записва — това беше най-трудната част. Много е трудно да се прави дневник за поведението на врага, пътеките, по които най-често се движи и при какви случаи е най-вероятно там да няма никой. Трудно, защото нямаше с какво да записва. Както и часовник. Защото сред тези стени не можеше да се установи дори смяната на деня с нощта. Накрая се сети да наблюдава навиците на самите Древни и да ги използува като хронометър за тяхното поведение. Когато видеше група от тях да се връща към вретеното, в което Най-древният лежеше неподвижно, знаеше, че се готвят за сън. Когато пък видеше групата да излиза оттам, знаеше, че започва нов ден. Всичките спяха едновременно, или почти всичките, наложено им от някаква непреодолима потребност, която той не можеше да проумее. И така, имаше часове, през които той се осмеляваше да отива все по-близко и по-близко до мястото, където бяха затворени Уон, Джанин и Ларви. Дори ги видя един или два пъти, скрит зад плодните храсти, когато Древните се размърдаха, занадничаха през клоните и той затаил дъх побърза да избяга. Пол знаеше. Беше разработил всичко. Древните не бяха повече от около стотина и обикновено ходеха на групи само по двама или трима.
Оставаше въпросът как да се справи дори с група от двама или трима.
Пол Хол, по-слаб и по-изнервен от когато и да било в живота си, мислеше, че знае как да се справи. В първите дни на паника, на бягане и криене, след като останалите бяха пленени, той влезе много навътре в зелените и червените коридори на хичиянския рай. В някои от тях светлината беше слаба и оскъдна. В други въздухът беше кисел и нездравословен и когато преспиваше там, той се събуждаше с тежко главоболие. По всички тези места имаше предмети, машини, приспособления… неща; някои от тях все още бръмчаха и тихо цъкаха, други непрекъснато проблясваха с цветовете на дъгата.
Той не можеше да стои на тези места, защото там нямаше нито храна, нито вода и не можеше да намери онова, което най-много търсеше: оръжие. Може би хичиянците не се нуждаеха от оръжие. Но там имаше една машина с врата от метални ленти от едната си страна, която разглоби, без да бъде поразен от електрическа мълния, както бе очаквал. Пол имаше и копие. Половин дузина пъти беше виждал машини, които приличаха на по-малки, по-сложни версии на хичиянските машини за пробиване на тунели.