— О, по дяволите. Пол? И ти ли мислиш същото, което мисля аз?
Пол Хол се отпусна. След секунда отговори:
— Всъщност аз мисля, че двамата по-добре ще измислим какво е най-доброто, което можем да направим, вместо да спорим кой има право да реши.
Бродхед се усмихна.
— Точно това си мислех и аз. Знаеш ли какъв ми е проблемът? Толкова съм изненадан, че още съм жив, че не зная как да се адаптирам към този факт.
Отне им само шест часа да пренесат и монтират процесора РМАL-2 там, където желаеха, но това бяха шест часа уморителен труд. Бяха почти пред пълно изтощение и най-разумното щеше да е да легнат и поспят, но и двамата горяха от нетърпение. След като включиха главния захранващ източник към банката с програми, предварително записаният глас на Алберт ги инструктира, стъпка по стъпка, как да свършат останалото — самият процесор се бе разпрострял в коридора от стена до стена, а аудиотерминалите бяха вътре в стаята на Мъртвите, до радиокомуникационната апаратура. Робин погледна към Пол, Пол вдигна рамене и Робин включи програмата. Съвсем близко до вратата те можаха да чуят спокойния, придумващ глас от терминала:
— Хенриета? Хенриета, скъпа, можеш ли да ми отговориш?
Пауза. Никакъв отговор. Програмата, която Алберт беше написал заедно със Зигфрид фон Шринк, направи нов опит:
— Хенриета, аз съм Том. Моля те, обади ми се. — По-бързо щеше да се получи ако бяха въвели на перфокарта кода на Хенриета, за да привлекат вниманието й; но щеше да е по-трудно да я убедят, че това е отдавна изгубеният й съпруг, който й се обажда по радиото от някой далечен преден пост.
Гласът опита отново и отново. Пол се намръщи и прошепна:
— Не действа.
— Дай му възможност — отговори Робин не много уверено. Двамата стояха изнервени, докато мъртвият компютърен глас умоляваше. И най-после един колеблив глас прошепна:
— Том? Томасино, ти ли си?
Пол Хол беше нормално човешко същество, може би малко посмачкан след четири години затвор и сто дни летене и превозване на товари. Той обаче беше в достатъчно нормално състояние, за да изпитва непреодолимо желание за любов, а не да слуша любовни обяснения. Той се усмихна смутено на Робин Бродхед, който неспокойно вдигна рамене. Унизително е да слушаш сърдечната нежност и злобната ревност на други хора. Това чувство може да се облекчи само с присмех. Детективите по бракоразводни дела пускат тайно записани ленти с любовни обяснение в дните, когато нямат клиенти, за да се посмеят. Но това не беше комично! Хенриета, всяка Хенриета, дори и машината, наречена Хенриета, никак не беше смешна, когато в момент на разнежване бе измамена и предадена. Програмата, която я увещаваше, беше много добра. Тя се извиняваше и молеше, и дори ридаеше с истински ридания, примесени с шум от лентата, когато гласът на Хенриета избухна в план от преживяна мъка и безнадеждна радост. А после, както беше програмирана, тя се приготви за плячката. Би ли ми… скъпа Хенриета, можеш ли… Възможно ли ти е да ми кажеш как да управлявам хичиянски кораб?
Последва пауза. Колебание. След това гласът на умрялата жена каза:
— Защо… да, Томасино. — Последва друга пауза. Тя продължи, докато прoграмата-измамник не се обади да прекъсне неловката тишина.
— Защото, ако можеш, скъпа, мисля, че бих могъл да дойда при теб. Аз се намирам в нещо като кораб. В него има контролна стая. Ако зная как да го управлявам…
За Пол беше невероятно, че дори един така лошо съхранен машинен интелект може да се подаде на такова грубо подмилкване. Хенриета се подаде. На Пол му беше неприятно да участвува в такава измама, но той участвуваше и веднъж започнала, Хенриета не можеше да се спре.
— Тайната на управляване на хичиянските кораби? Разбира се, скъпи Томасино! — И мъртвата жена предупреди фалшивия си любовник да се приготви за предварително компресирано във времето предаване и избълва един машинен разговор, от който Пол не можа да различи нито един звук, да разбере дори една единствена дума; но Робин Бродхед, който с наушници на глава слушаше гласа на частния отчет за състояние на компютъра, се усмихна, кимна и вдигна два пръста в знак на успех. Пол му направи знак да мълчи и го потегли по коридора.
— Ако си го разбрал — прошепна той, — да се махаме от тук!
— О, разбрах го! — засмя се той триумфиращо. — Тя знае всичко! Получила е свободен достъп до машината, в която се съхранява тази информация, включила се е към паметта, измъкнала е данните и всичко разказа.
— Чудесно. А сега да намерим Ларви!