Бродхед го погледна, не гневно, но умоляващо.
— Само още няколко минути. Кой знае още какво друго може да разкаже.
— Не!
— Да! — После двамата се погледнаха и си стиснаха ръцете. — Компромис, — каза Робин Бродхед. — Петнайсет минути, става ли? И след това отиваме да спасим жена ти.
Те минаха отново по коридора с усмивки на задоволство на лицата; но задоволството им се изпари. Гласовете в стаята сега не бяха загадъчно тихи. Те бяха по-лоши. Почти се караха. После се чу някакво щракане и ръмжене на метален глас, който каза:
— Ти си истинско прасе, Том.
Програмата беше загубила своята убедителност.
— Но, Хенриета, скъпа, само се опитвам да разбера…
— Какво се опитваш да разбереш — изскърца гласът, — зависи какви са възможностите да се учиш. Опитвам се да ти кажа нещо по-важно! И по-рано се опитах да ти го кажа. Опитвах се да ти го кажа през цялото време, докато пътувахме, но, не, ти не искаше да го чуеш, единственото, което искаше, беше да отлетиш с обслужващия модул с онази дебела кучка…
Програмата знаеше кога да умиротворителна.
— Съжалявам, Хенриета, скъпа. Ако искаш да науча нещо от астрофизиката, ще го сторя.
— Адски прав си, искам! — Пауза. — Ужасно важно е, Том! — Пауза. После Хенриета продължи: — Връщаме се към времето на Големия взрив. Слушаш ли ме, Том?
— Разбира се, че те слушам, скъпа — отговори програмата по възможно най-скромния и гальовен начин.
— Добре! Той се отнася към възникването на Вселената, а ние знаем доста добре… с една малко неясна преходна точка, че е малко мъглив. Наречи я точка Х.
— Ще ми кажеш ли какво представлява „точка Х“, скъпа?
— Млъкни, Том! Слушай! Преди точка Х по същество цялата Вселена е била компресирана в малко кълбо, не повече от няколко километра в диаметър, свръхплътно, свръхгорещо, толкова свито, че не е имало никаква структура. После то експлодирало. Започнало да се разширява — чак до точка Х, а тази част е доста ясна. Дотук разбираш ли. Том?
— Да, скъпа. Това по същество представлява най-простата космологическа теория, нали?
Пауза.
— Само внимавай — каза най-после Хенриета. — После, след точка Х, тя продължила да се разширява. Когато се разширила, от нея започнали да се кондензират малки парчета „материя“. Първи се появили ядрените частички, хадрони и нийони, електрони и протони, неутрони и кварки. След тях „същинската“ материя. Истински водородни атоми, после дори хелиеви атоми. Разширяването на газа започнало да се забавя. В огромните му облаци възникнала турбуленция. Гравитацията събрала облаците в буци. Топлината, отделена при тяхното свиване, предизвикала възникването на ядрени реакции. Започнали да светят. Били родени първите звезди. Останалите — завърши тя. — са онова, което виждаме сега.
Програмата схвана намека.
— Разбирам това, Хенриета, да. Какво имаш пред вид под „сега“?
— А, добър въпрос — каза тя с един глас, който съвсем не звучеше ласкателно.
— От началото на големия взрив до точка Х, три секунди. От точка Х точно до сега, около осемнайсет милиарда години.
Програмата може би не беше написана да може да реагира при ирония, но дори в равния метален глас се усети сарказъм. Тя направи най-доброто, на което бе способна.
— Благодаря ти, скъпа — каза тя, — а сега ще ми кажеш ли какво й е специалното на точка Х?
— Ще ти разкажа за минутка, мой скъпи Томасино — отговори тя весело, — само дето ти не си моя скъп Томасино. Твоята магарешка глава не е в състояние да разбере нито дума от онова, което току-що разказах, а пък аз не обичам да ме лъжат.
Колкото и да се мъчеше програмата, дори и когато Робин Бродхед изостави преструвките и се обърна към нея директно, Хенриета не пожела да каже нищо повече.
— По дяволите — каза най-после Бродхед. — Научихме достатъчно, за да има за какво да се безпокоим през следващите няколко часа. Няма да се връщаме осемнайсет милиарда години назад.
Той натисна едно копче от страна на процесора за изключване на програмата и хвана онова, което той избълва: дебела, мека лента, на която беше записано всичко, казано от Хенриета. Бродхед я размаха.
— Ето за това дойдох — каза той, като се усмихна. — Сега, Пол, да се заемем с твоя малък проблем — а после ще се върнем на Земята да харчим милионите си!
В дълбокия, неспокоен сън на Най-древния нямаше сънища, но имаше раздразнения.
Раздразненията идваха все по-често, ставаха все по-настойчиви. От пристигането на първите изследователи от Гейтуей, до изтребването и на последния от тях (мислеше си той) беше минало време колкото едно мигване с око — всъщност не повече от няколко години. А откакто бяха хванати натрапниците и момчето, по-малко от един удар на сърцето: откакто бе събуден, за да му кажат, че жената е избягала, не беше изминало никакво време — никакво! Дори не беше успял да изключи сензорите и ефекторите си; и все още нямаше спокойствие.