Децата бяха изплашени и възбудени. Но не само шумът от тях бе този, който го смущаваше. Шумът не можеше да разбуди Най-древния: само физическите атаки или директно обръщение към него можеше да стори това. Най-досадното в тази врява беше, че тя не беше адресирана директно към него, но косвено го засягаше. Беше дискусия — спор; няколко изплашени гласове искаха веднага да му се каже нещо, а други, още по-изплашени, бяха против.
А това беше неправилно. От половин милион години Най-древният беше възпитавал децата си на добро държане. Ако беше необходимо, трябваше да го събудят. Не биваше да го будят по незначителни поводи и разбира се — по невнимание. Особено сега. Особено когато всяко усилие за разбуждане изтощаваше древната му тъкан и вече се виждаше времето, когато въобще нямаше да може да се събуди.
Дразнещата глъчка не спря.
Най-древният включи своите външни сензори и погледна децата си. Защо бяха толкова малко тук? Защо почти половината от тях бяха проснати на пода, очевидно заспали?
С труд той активира комуникационната си система и запита:
— Какво става?
Когато, треперещи от страх, те се опитаха да отговорят и Най-древният разбра какво казват, по обвивката му се появиха цветни ленти и засветиха със замъглена светлина. Жената не е хваната. Младата жена и момчето също са избягали. Двайсет от децата безпомощно спяха, а много други, отишли да търсят артефакта, не се бяха върнали.
Ставаше нещо ужасно.
Дори и в края на своя полезен живот Най-древният беше една превъзходна машина. В нея имаше малко използувани ресурси, източници, недокосвани в продължение на стотици хиляди години. Той се изправи на ролковите си крака над пискащите си деца и включи най-отдалечените и най-малко използувани памети за получаване на напътствия и знание. На предната му плоча, между външните рецептори за зрение две, полирани сини копчета започнаха тихичко да бръмчат, а най-отгоре върху обвивката му една плитка чиния засия със слаба синьо-виолетова светлина. Бяха минали хиляди години, откакто Най-древният не беше използувал никой от най-мощните си ефектори, но когато започна да постъпва информация от големите памети, той започна да вярва, че беше дошло време отново да ги използува. Превключи към паметта за отделните личности и веднага получи достъп, дори и към Хенриета; веднага разбра какво бе казала тя и какво бяха попитали новите натрапници. Разбра (това, което Хенриета не бе разбрала) значението на ръчното оръжие, което Робин Бродхед размахваше; в най-отдалечените си памети, онези, които датираха отпреди неговия живот от плът и кръв, съществуваше пика, която правеше неговите предшественици да заспиват и случилото се очевидно беше същото.
Беше се случила беда в мащаб, който никога по-рано не бе виждал, от вид, който той не бе готов да парира. Само ако можеше да ги хване… Но не можеше. Огромното му тяло не можеше да се движи по тесните коридори на артефакта, освен в златните; оръжията, които бяха готови да унищожават, нямаха цел. Децата? Да, може би. Може би те щяха да успеят да ги хванат и да предотвратят по-нататъшните действия на натрапниците; без съмнение си заслужаваше усилието да нареди на малкото оцелели да действат и той го направи. Но в рационалния, механичен ум на Най-древния възможностите за изчисления бяха запазени. Той добре можеше да пресметне шансовете, а те не бяха големи.
Въпросът беше — застрашен ли е неговият най-голям план?
Отговорът беше положителен. Но там, поне там можеше нещо да направи. Сърцевината на този план беше стаята, от която се контролираше артефактът. Тя беше нервният център на цялата структура; там той щеше да приведе в действие последните фази на своя план.
Преди да беше завършил с оформянето на решението, вече бе започнал да действа. Голямата метална маса се помръдна, обърна се и после бавно се понесе на ролковите си крака през вретеното към широкия тунел, който водеше до стаята с контролните уреди. Там той отново се почувства сигурен. Нека дойдат, ако посмеят!
Оръжието беше готово. Намаляващата му енергия го беше направила бавен и неустойчив, но тук имаше достатъчно енергия. Той може да се барикадира тук и тогава нека съществата от плът и кръв се опитат да направят нещо, тогава…
Той спря. Пред него една от машините за копане на тунели не беше на мястото си. Тя стоеше напреко в центъра на коридора и зад нея…
Ако беше се заредил само с малко повече енергия, части от секундата по-рано… Но не беше. Светлината от машината го обля. Беше ослепен. Беше оглушен. Почувства как външните протуберанси изгарят обвивката му, почувства как големите меки цилиндри, на които се придвижваше, се разтопяват и залепват.