Отговор на този въпрос ми даде Алберт. Всеки един полет, завършен успешно с хичиянски кораб, се извършва между две тела, които, относително, се намират повече или по-малко в покой — няколко десетки или най-много няколко стотици километра в секунда е разликата в техните относителни скорости. Не повече. Недостатъчно, за да има някакво значение. При моя полет аз пътувах към обект, който се движеше с много голяма скорост. Той почти непрекъснато се ускоряваше. Забавянето беше отнело само незначителна част от ускорението. И така съм останал жив.
Всичко това беше много удовлетворително и все пак…
И все пак всяко нещо си има своята цена. Винаги е било така. През цялата история на човечеството всеки голям успех по пътя на прогреса е имал своята скрита цена. Човекът се научил да обработва земята. Това означавало, че някой е трябвало да сади памук и да копае царевица. Така се зародило робството. После изобретил автомобила и е трябвало да заплати със замърсяване на въздуха и загинали по пътищата. След това се заинтересувал как свети Слънцето и от това негово любопитство се родила водородната бомба. Човекът открил хичиянските артефакти, научил някои от техните тайни. И какво получаваме от това? От една страна Пейтър едва не уби света с една сила, която никой преди това не бе притежавал. От друга страна възникнаха съвсем нови въпроси, отговорите на които, засега, не се решавам да потърся. Въпроси, на които Алберт желае да се опита да отговори, за принципа на Мах; и онзи, който Хенриета повдигна при нейния разговора за точката Х и „липсващата маса“. И един много голям въпрос само в моя ум. Когато Най-древният изведе хичиянския рай от неговата орбита и го насочи през пространството към сърцевината на галактиката, къде точно искаше да го закара?
Най-страшният и, предполагам, най-удовлетворяващият момент от моя живот беше когато изгорихме сензорите на Най-древния и, въоръжени с инструкциите на Хенриета, седнахме пред контролното табло на хичиянския рай. Трябваше да работим двама души. Ларви Хертер-Хол и аз бяхме най-опитните пилоти там — ако не се брои Уон, който беше излязъл с Джанин да разбудят древните и им съобщят, че има смяна на правителството. Ларви седеше на десния стол, а аз на левия (чудейки се какъв ли необичаен задник е седял най-напред в него!). И тогава потеглихме. Трябваше ни повече от месец да влезем в орбита около Луната, която бях избрал като крайна точка на полета. Това време не беше изгубено, тъй като имаше много работа на хичиянския рай, която трябваше да се свърши; но то течеше много бавно, защото много бързах да се върна у дома.
Трябваше да събера всичкия си кураж, за да натисна стартовия бутон, но знаете ли, това не беше толкова трудно. След като бяхме разбрали, че основната банка на контролните уреди съдържаше всички кодове за всички настоящи обекти — те са повече от петнайсет хиляди по цялата галактика, а някои и извън нея — въпросът се свеждаше само да разберем кой код за кой обект се отнася. После всички ние, наистина доволни от себе си, решихме да се поизперчим. Радиоастрономите от далечната страна протестираха, тъй като нашата кръгова орбита попадаше в обхвата на техните микровълнови антени всеки път, когато минехме над тях. И така ние се движехме. За целта се използуваше спомагателното табло, онова, което никой досега не смееше да докосне по средата на полета и което изглежда не влияеше много на първоначалния курс. Главните табла бяха с предварително програмирани цели; спомагателните табла за всяка желана точка, при условие, че могат да се укажат точните галактически координати. Смешното е, че спомагателните табла не могат да се използуват, докато не се блокират главните чрез нагласяването им на нула — това се отчита по яркия наситен червен цвят на всяко едно — и ако на някой изследовател някога се е случило да направи самостоятелно това, той е загубил програмирането за връщане обратно на Гейтуей. Колко просто е всичко, когато го знаеш. И така, ние вкарахме този адски голям артефакт, половин милиона тона, в орбита близко до Земята и дори си поканихме компания.