Нашата ракета тласкаше по посока на Завода за храна. От това обаче нямаше никаква полза. Заводът тласкаше в обратна посока.
Ден 1298. И така, сторихме онова, което трябваше: изключихме всичко и спешно потърсихме помощ.
Спахме, хранихме се, скитахме около Завода за храна цяла вечност и желаехме 25-дневното закъснение да не съществува. Ползата от Вера не беше много голяма.
— Предайте пълни телеметрични данни — съобщи тя. — Очаквайте по-нататъшни указания. — Това вече го правехме.
След един или два дни аз все пак отворих шампанското и пихме. При 0.1 G налягането на газа в бутилката беше по-голямо от гравитационната сила и на практика трябваше да държа палеца си върху гърлото на бутилката и да покривам с длан всяка чаша, за да не изскочи искрящото шампанско. Все пак, според обичая, се чукнахме.
— Не е толкова лошо — отбеляза Пейтър, след като изсмука виното си. — Всеки от нас ще получи най-малко няколко милиона.
— Ако доживеем да ги получим — изръмжа Джанин.
— Не бъди толкова черногледа, Джанин. Още при тръгването знаехме, че мисията може да излезе и неуспешна.
Ако искахме и сега можехме да се върнем; корабът бе конструиран така, че с основното гориво можехме да стартираме назад, после да включим йонните двигатели и да стигнем у дома… след около още четири години.
— И тогава какво, Ларви? Аз ще бъда осемнайсетгодишна девственица! Претърпяла неуспех.
— О, за Бога. Джанин, иди да се поразходиш малко, моля те! Омръзна ми да те гледам около мен.
Всички се чувствахме така. Бяхме си омръзнали, бяхме по-малко толерантни от времето, когато пътувахме натъпкани като сардели в кораба. Сега, когато имахме достатъчно пространство, за да се усамотим — четвърт километър — ние бяхме по-раздразнителни от когато и да било. Приблизително на всеки двадесет часа малкият тъп мозък на Вера ровеше в своите аварийни програми и излизаше с някой нов експеримент: използувайте двигателите при мощност един процент, при тридесет процента, дори на пълна мощност. И ние провеждахме експериментите. Но резултатът винаги беше един и същ. Независимо с каква мощност тласкахме Завода за храна, артефактът отчиташе силата и противодействаше с подходяща сила и в съвсем правилна посока, за да запази постоянно ускорението към целта, която си беше набелязал. Единственото полезно нещо, до което достигна Вера, беше теорията, че Заводът беше изконсумирал кометата, с която се захранва и сега се движеше към нова. Но това представляваше само теоретичен интерес. От него нямаше никаква практическа полза. Ето защо ние скитахме наоколо, главно поотделно, с камери в ръце и влизахме във всяка стая или коридор, до който можехме да достигнем. Това, което виждахме ние, виждаха и нашите камери и го предаваха на Земята, но отникъде не получихме помощ.
Лесно намерихме мястото, където Триш Бавър беше влязла в завода… Пейтър го намери и ни извика да го видим. Мълчаливо се събрахме да разгледаме остатъците от един отдавна развален обяд, изхвърлени чорапогащи и молива, с който беше написала на стените:
ТУК БЕШЕ ТРИШ БАВЪР
и
БОЖЕ, ПОМОГНИ МИ!
— Може би Бог ще й помогне — каза след малко Ларви, — но не виждам как би могъл да й помогне някой друг.
— Изглежда е прекарала тук по-дълго, отколкото предполагах — каза Пейтър. — В някои от стаите има разхвърляни боклуци.
— Какви боклуци?
— Главно развалена храна. Долу, към другата площадка за кацане, там където са светлините, нали я знаеш? — Знаех това място и двамата с Джанин отидохме да видим. Идеята и тя да дойде беше нейна и в началото това никак не ме ентусиазира. Но може би температурата от 12С и липсата на каквото и да било легло охлади нейния интерес, а може и да беше прекалено депресирана и разочарована, за да държи особено много да загуби девствеността си. Съвсем лесно намерихме мястото, където беше изхвърлена храната. Не ми приличаха на порциите, които даваха на Гейтуей. Изглежда пристигаха пакетирани: няколко не бяха отворени, три от тях доста големички, с размерите на филия хляб, обвити в някаква яркочервена материя… на пипане като коприна. Двата други бяха по-малки, единият зелен, а другият червен като останалите, но с розови точки. Отворихме единия за проба. Вонеше на развалена риба и очевидно не ставаше за ядене. Някога обаче е бил добър.
Оставих Джанин там и се върнах да намеря останалите. Бяха отворили един малък зелен пакет. Не миришеше на развалено, но храната беше твърда като камък. Пейтър я помириса, след това я удари в стената, отчупи една трошичка, лапна я и задъвка съсредоточено.