— За утре имаш насрочен час да дадеш показания през сенатора Уейс и Комитета по средствата, мистър Бродхед.
— Зная. Ще отида.
— В края на седмицата трябва да отидеш на медицински преглед. Да потвърдя ли часа?
Това е една от тегобите на пълното здравно обслужване, а освен това и Еси настоява… тя е двайсет години по-млада от мен и често ми напомня за това.
— Добре, продължавай.
— Срещу теб е завел дело някой си Хансън Бавър и Мортън желае да поговорите по този въпрос. Пристигна твоят консолидиран отчет за тримесечието… ще го намериш в кантонерката на бюрото си. Липсват само данни за холдингите от мините за храна, които няма да бъдат готови по-рано от утре сутринта. Има и много други по-маловажни съобщения… Повечето от тях вече съм подредила… да ги прегледаш, когато ти е удобно.
— Благодаря ти. Това е всичко засега. — Холобоксът изгасна. Отпуснах се в стола и се замислих.
Не ми беше необходимо да разглеждам консолидирания отчет… знаех съвсем добре какво съдържа. Инвестициите в недвижимото имущество даваха добри печалби: малката част от рибната ферма, която си бях запазил, тази година обещаваше да даде рекордна печалба. Всичко беше много солидно, освен мините за храна. Последната нервна криза със 130-дневен цикъл ни струваше много. Не можех да видя момчетата в Коди; когато настъпи нервната криза, те бяха толкова отговорни за случилото се, колкото и аз. Но бяха оставили без контрол термичното пробиване на сонди и под земята бяха изгорели пет хиляди акра шиста. Бяха необходими цели три месеца, докато мината започнеше отново да работи и още не знаехме на колко възлизаха понесените щети.
Това беше неприятност, но не бедствие. Бизнесът ми беше добре организиран, за да банкрутирам само от неуспеха на един сектор. Нямаше да инвестирам в мините за храна, ако не беше съветът на Мортън; отстъпките, които се правеха за екстракция, наистина бяха нещо добро и разумно от гледище на данъците. (Но за да закупя тези мини бях продал по-голяма част от акциите си в морските ферми.) После Мортън сметна, че се нуждая от данъчна защита и ние създадохме Институт „Бродхед“ за изследвания извън слънчевата система. Институтът притежава всички мои акции, но аз го взех и защото желаех. С този акт станахме съпритежатели с „Гейтуей Корнорейшън“, която извършваше изследвания на четири открити, но неизследвани източници на хнчнянски метал в или близко до слънчевата система. Един от тях беше Заводът за храна. Веднага щом те установиха контакт с нас, ние създадохме отделна изследователска компания, която да работи в тази област… и сега това наистина май започваше да става интересно.
— Хариет? Свържи ме пак директно със Завода за храна — заповядах аз. Отново се появи холографския образ, момчето продължаваше да говори с пронизителния си писклив глас. Потърсих някаква заплаха в онова, което казваше… нещо за някакъв Мъртъв (само че не беше мъж, защото името беше Хенриета), която му разказвала (така че тя не беше мъртва?) за мисия от Гейтуей, в която участвала (кога? защо не бях чул досега нищо за нея?). Всичко беше много объркващо. Хрумна ми по-добра идея. — Алберт Айнщайн, моля — казах аз и холографският образ се смени: появи се милото старо набръчкано лице, което се взираше в мен.
— Слушам те, Робин — каза моята научна програма, като се пресягаше за лулата и тютюна си, както правеше винаги, когато разговаряхме.
— Бих желал най-добрата хипотеза за появата на това момче в Завода за храна.
— Разбира се, Робин — каза той, като тъпчеше лулата с тютюн. — Момчето се казва Уон. На възраст е между четиринансет и деветнайсет години, вероятно по-близко до долната граница и бих казал, че генетично има напълно човешки произход.
— Откъде идва?
— А, това може само да се предполага, Робин. Той говори за „централна станция“, вероятно друг хичиянски артефакт, много подобен на Гейтуей, Гейтуей две и самия Завод за храна, но без някаква видима функция. Изглежда, че там няма друго живо същество. То говори за „Мъртви“, които изглежда представляват компютърни програми като мен, макар и да не е съвсем ясно дали нямат някакъв друг произход. Споменава също за някакви живи същества, които нарича „Древни“ или „Жабешки уста“. С тях има малък контакт, всъщност то ги избягва и не е ясно откъде са дошли.
Поех дълбоко дъх и попитах:
— Хичиянци?
— Не зная, Робин. Даже не мога да направя никакви предположения. Според Рейзър може да се предполага, че живите нечовешки същества, които обитават един хичиянски артефакт, наи-вероятно са хичиянци… но няма никакви директни доказателства. Знаеш, че нямаме никаква представа как изглеждат хичиянците.