— Папа? Не го изживявай толкова тежко. Ще се върнем веднага, щом стане възможно.
Той кимна с глава.
— Което ще рече — отвърна той, — чакай да видя, четирийсет и девет дни в една посока, плюс дните, които ще решите, че трябва да останете там. — Но после се изправи и позволи на Ларви и Джанин да го целунат. Почти развеселен, той им каза: — Бон воаяж! — А после прибави: — Сигурни ли сте, че не сте забравили нещо?
Ларви огледа наоколо, докато обмисляше.
— Мисля, че не сме… Освен ако не смяташ, че трябва да съобщим на приятелите ти, че пристигаме, Уон.
— Мъртвите? — изписка той, усмихвайки се. — Те няма да разберат. Те не са живи, както знаете, и поради това нямат чувство за време.
— Тогава защо толкова много ги обичаш? — попита Джанин.
Уон долови в гласа й нотка на ревност и я сгълча:
— Те са ми приятели. Вярно, че не винаги са сериозни, пък и често обичат да послъгват, но никога не са правили нещо, което да ме кара да се страхувам от тях.
Вера замълча, а после му каза:
— Зная, че не винаги сме били много учтиви към теб. Но бяхме много напрегнати. Всъщност ние сме много по-добри, отколкото изглеждаме.
На стария Петер му дойде много.
— Сега заминавайте — изръмжа той. — Докажете му го, вместо да приказвате. А после се върнете и го докажете и на мен!
СЛЕД КРИЗАТА
По-малко от два часа… Никога кризата не бе продължавала толкова малко. Най-чувствителните, един процент от населението, просто не бяха на себе си в продължение на четири часа и почти всички бяха силно засегнати.
Аз бях от щастливците, защото след кризата имах само една цицина на главата си. Тя ме хвана в стаята ми, а не в някой смачкан автобус, разбил се реактивен самолет, притиснат от излязъл от релсите трамвай или на операционната маса с разтворен корем, докато хирурзите и сестрите се гърчат безпомощни на пода. Преживях само един час, петдесет и една минута и четирийсет и четири секунди в делириум, и то не силен, защото беше разпределен между единайсет милиарда други хора.
Разбира се, всеки от тези единайсет милиарда се опитваше веднага да установи връзка с всеки друг, поради което комуникациите бяха задръстени. Хариет се появи в холографския бокс да ми каже, че са пристигнали най-малко двайсет и пет съобщения… от научната ми програма, от юридическата, три или четири от счетоводни програми за моите холдинги и съвсем малко от истински живи хора. „Никое от тях — каза тя, сякаш се оправдаваше, — не от беше Еси“. Линиите към Таксън в момента бяха напълно блокирани и аз също не можах да се свържа. Никой компютър не беше засегнат от кризата. С компютрите това никога не се случва. Те не работеха единствено в случаите, когато някой жив човек бърникаше в схемите с цел поддържане или преустройство. Но това ставаше милион пъти в минута по света — с една или друга машина — така че никак не беше чудно някои неща да изискваха повече време, за да заработят отново.
Първата задача на бизнеса е самият бизнес; трябваше да събера останките. Изредих на Хариет приоритетите и тя започна да ми подава отчети. Бърз бюлетин от мините за храна: незначителни щети. Недвижимото имущество: няколко малки пожара и наводнения, които не са от съществено значение. Някой оставил отворен шлюз в фермите за риба и шестстотин милиона малки рибки бяха излезли в открито море; но в тях акциите ми бяха съвсем малки. Общо взето, излизах от кризата доста добре или най-малкото значително по-добре от много други. Кризата беше поразила индийския субконтинент и то след като предния ден там беше преминал най-силннят ураган за последните петдесет години. Жертвите бяха огромни. Десетки, може би дори стотици милиони хора не бяха успели да достигнат височините и южната част на Бангладеш се бе превърнала в блато, запълнено с човешки трупове. Като се прибавеха жертвите от експлозия на рафинерия в Калифорния, железопътна катастрофа в Уелс, и още няколко изключителни бедствия… компютрите все още не можеха да кажат колко са загиналите, но според предадените новини бяха повече от когато и да било.