Когато свърших с всичките си спешни повиквания, асансьорите вече работеха. Повече не бях пленник. Доколкото можех да преценя през прозореца, движението по вашингтонските улици се бе нормализирало. От друга страна, пътуването ми до Таксън се бе объркало. Половината от реактивните самолети бяха на автопилот в продължение на два часа и бяха изразходвали значителна част от горивото си. Поради това те бяха принудени да кацат където сварят и бяха пръснати по най-различни места. Разписанията бяха нарушени. Хариет направи най-добрата възможна резервация, но получи потвърждение едва по обяд на следващия ден. Не можех дори да се обадя на Еси, защото комуникационните линии бяха все още блокирани. Това беше досадно, но не голям проблем. Ако истински исках да се свържа, имах на разположение приоритетни линии — богатите винаги имат привилегии. Но богатите си имаха и удоволствия и реших, че ще бъде истинско удоволствие да изненадам Еси.
Имах достатъчно свободно време, а научната ми програма напираше да ме информира. Това щеше да е нещо като десерт след спанак с черен дроб. Трябваше да я отклонявам, докато се откриеше възможност за едно добро, продължително оплакване; и такава възможност наистина се откри.
— Хариет — извиках аз, — свържи го. — В холографския бокс се появи фигурата на Алберт Айнщайн, наведе се напред и започна да се полюлява от вълнение. — Какво има, Ал — попитах аз, — „нещо добро ли“?
— Разбира се, Робин! Разбрахме откъде идва нервната криза! От Завода за храна!
Грешката беше моя. Ако още в самото начало бях оставил Айнщайн да ми съобщи каквото имаше наум, нямаше да съм едва ли не последният човек на Земята, научил, че притежавам мястото, което поражда кризата. Това беше първото нещо, което ме порази и през цялото време, докато той ми привеждаше доказателства, мислих за пасивите и възможните изгоди за мен. Първото и решаващо доказателство идваше, разбира се, от самия Завод за храна. Трябваше да го разберем от самото начало.
— Ако бях анализирал внимателно началото на всяка криза — укори се Алберт, — щяхме да локализираме източника още преди години. А имаше и множество други данни, които съответстват на неговата фотонна природа.
— Каква природа?
— Електромагнитна, Робин — обясни той. Алберт натъпка лулата си с тютюн и се пресегна за кибрит. — На теб ти е ясно, разбира се, че това е установено по времето на предаване… Независимо какъв е сигналът, който предизвиква кризата, той пристига едновременно със съобщението за нея.
— Почакай малко. Ако хичиянците имат средства за свръхсветлинни комуникации, няма ли да е същото?
— А, Робин! Де да знаехме! — възкликна той и запали лулата си. — Мога само да предполагам… — той изпусна две кълба дим, — че този специален ефект не е съвместим с другите им техники на предаване, но в същото време не мога дори да теоретизирам върху причините за това. И разбира се — продължи той, — веднага възникват някои въпроси, на които сега не можем да отговорим.
— Разбира се — съгласих се аз, но не го попитах какви са те. Бях попаднал на нещо друго. — Алберт? Покажи ми корабите и станциите в Космоса, от които си получил информация.
— Разбира се, Робин. — Разпиляната коса и набръчканото, весело лице веднага изчезнаха и веднага холографският бокс се изпълни с изображение на близкото слънчево пространство. Девет планети. Пръстен от прах, който представляваше астероиден пояс и една обвивка като пудра, която пък беше облака Оорт. И около четирийсет цветни светлинки. Изображението беше в логаритмичен мащаб, за да може цялото да се побере в холографския бокс, а планетите и артефактите бяха силно уголемени. Алберт обясни:
— Четирите зелени кораба са наши, Робин. Единайсетте сини обекта са хичиянски инсталации; кръглите са само открити, а тези с форма на звезда са посетени и на повечето от тях има хора. Всичко останало представлява кораби, които принадлежат на други търговски субекти или правителства.