Изучавах изображението. Малко от светлинките бяха разположени близко до зеления кораб и синята звезда, които представляваха Завода за храна.
— Алберт? Ако някой от другите кораби реши да отиде до Завода за храна, кой би пристигнал пръв?
Той се появи в долния ъгъл на бокса, сбърчил вежди и захапал лулата си. Близко до пръстените на Сатурн започна да припламва една златна точка.
— В момента от Тетин излита един бразилски кораб, който може да стигне за осемнайсет месеца — отговори Айнщайн. — Показах само корабите, които се намират в обхвата на моя радиолокатор. Има и няколко други… — на различни места из бокса припламнаха други светлини, — които имат най-големи шансове при условие, че разполагат с достатъчно гориво и храна. Но никой не може да стигне за по-малко от една година.
Въздъхнах.
— Изключи го, Алберт — казах му. — Работата е там, че се сблъскваме с нещо, което не съм очаквал.
— Какво е то, Робин? — попита той, като изпълни отново целия бокс, поставил ръце върху корема си.
— Кушетката. Не зная как да се справя с нея. Дори не разбирам какъв е нейният смисъл. Какво е предназначението й, Алберт? Имаш ли някакви предположения?
— Разбира се, Робин — отговори той и весело кимна с глава. — Най-добрите ми предположения са с много нисък порядък на вероятност, но причината за това е големият брой неизвестни. Нека представим нещата по следния начин. Да предположим, че си хичиянец… нещо като антрополог, който иска да следи развитието на цивилизацията. Еволюцията се извършва много бавно и затова не желаеш да седиш там и да наблюдаваш. Би искал да хвърляш по едно око, може би през хиляда години, нещо като проверка на място. Е, ако има имаш кушетката, ти просто би могъл да изпращаш от време на време някой в Завода за храна, вероятно именно през хиляда години, а може и през по-дълги периоди; той ляга на нея, за да разбере какво става. Това ще му отнеме само няколко минути. — Айнщайн замълча и се замисли, преди да продължи. — Тогава… Това е само разсъждение, основано на едно предположение; не мога дори да му припиша никаква вероятностна стойност… Тогава, ако установиш нещо интересно, би могъл да извършиш по-задълбочено изследване. Би могъл дори да направиш нещо друго. Това наистина е забележително, Робин. Ти би могъл дори да внушаваш някои неща. Кушетката не само предава, а и приема; оттам именно идват кризите. Може би тя би могла да предава дори идеи. Знаем, че в човешката история много от големите изобретения са се появявали в целия свят независимо едно от друго, може би дори едновременно. Дали това не са хичиянски предложения, предадени посредством кушетката?
Той седеше в бокса, пуфкаше с лулата и ми се усмихваше, докато аз размишлявах върху казаното.
Целият разумен свят не можеше да създаде едно добро, разтоварващо развлечение. Вълнуващо — да, може би. Но не и разтоварващо. Светът се бе променил основно от времето, когато първите астронавти бяха открили хичиянските дупки на Венера, и колкото повече напредвахме с изследванията, толкова по-големи промени ставаха. Едно изгубено дете, играещо си с нещо, което не разбира, беше хвърляло човечеството в периодично повтаряща се криза в продължение на повече от едно десетилетие. Ако ние, хората, продължавахме да си играем с неща, които не разбирахме, какво ли биха направили хичиянците?
Да не говорим за смелите предположения на Айнщайн, че тези същества ни следят от стотици хиляди години и… може би ни подхвърлят по някоя трошичка от време на време, за да видят какво можем да направим от нея.
Казах на Айнщайн да ме държи постоянно в течение на всичко онова, което научаваше за Завода за храна и докато той преглеждаше фактите, аз извиках Хариет. Тя се появи в един ъгъл на бокса, като ме гледаше очаквателно и прие поръчката ми за вечеря, а Алберт продължи с визуалното и аудио представяне. Той непрекъснато следеше всички предавания, дори и тогава, когато разговаряше, и ми показа избрани сцени с момчето, групата Хертер-Хол, интериора на артефакта. Проклетото нещо все още продължаваше да се движи по своя курс. Най-добрите оценки на курса показваха, че то се движи към нов куп от комети, на разстояние няколко милиона мили… и при сегашната скорост щеше да пристигне там след няколко месеца.
— Тогава какво? — попитах аз.
Алберт невинно вдигна рамене.
— Вероятно ще остане там, докато преработи всички елементи в храна „ЧОН“, Робин.
— Ще можем ли да го докараме тогава?
— Не е сигурно, Робин. Но е възможно. Като стана дума за това, имам една теория за управлението на хичиянски кораби. Когато някой от тях достигне работещ артефакт… Завода за храна, Гейтуей, какъвто и да било… контролните уреди се блокират и той не може да бъде пренасочен. Във всеки случай, мисля, че точно това се е случило на мисис Патриша Бавър… и че това също има своите очевидни последици — завърши той и примигва.