Насилих се да ям. После се насилих да поспя. Успях, но сънят ми не продължи дълго. Дълго се киснах в много гореща вана на фона на някаква музика; всъщност хотелът беше доста приятен. Но когато преминаха от Стравински на Карл Орф, силната язвителна поезия на Катул ме накара да се замисля кога за последен път бяхме свирили тази музика със силната си, язвителна и в момента сериозно пострадала жена.
— Изключи го — изръмжах аз и вечно бдящата Хариет на секундата го спря.
— Искаш ли да получиш съобщенията, Робин? — попита ме тя от същия високоговорител.
Избърсах се грижливо, а после казах:
— Една минутка. Бих могъл. — Изсъхнал, сресан, облечен в чисти дрехи, седях през комуникационната система на хотела. Не бяха достатъчно мили, за да предложат на гостите си пълно холографско изображение, но Хариет изглеждаше доста прилично, когато ме погледна от плоския дисплей. Тя ме успокои за Еси. Непрекъснато я контролирала и всичко вървяло много добре… засега. Но не било лошо. На картината се появи нейният жив лекар, а Хариет ми предаде записано на лента съобщение от нея. „Не се безпокой, Робин“, гласеше то. Или по-точно: „Не се тревожи толкова много, колкото смяташ, че трябва“.
Хариет беше приготвила цял пакет от съобщения за действия, които трябваше да предприема. Одобрих още половин милион долара за потушаване на пожарите в мините за храна, инструктирах Мортън да определи час за съдебно изслушване с „Гейтуей Корп.“ за нашия човек в Бразилия, казах на брокера какво да продаде, за да ми осигури малко по-голяма ликвидност като защита срещу все още неотчетени загуби от кризата. После пуснах съобщенията от най-интересните програми и завърших с последното сведение от Алберт за Завода за храна. Бях приел факта, че шансовете на Еси да оцелее през цялото време нарастваха, така че не се налагаше да се отдавам на преждевременна скръб. Не си позволих напълно да разбера колко хапки от плът и кости бяха смъкнати от прекрасното тяло на моята любима и това ми спести много вълнения за неща, които не исках да проучвам.
Преди време изкарах няколко дълги години на психоанализа, в хода на която разбрах, че в главата ми има много нежелани неща. След като се извадят и разгледат, се оказва, че са доста неприятни, но поне са навън, а не вътре да отравят цялата ми система. Иначе всичко е наред. Старата ми психиатрична програма, Зигфрид фон Шринк, казваше, че това е като да се изходиш.
Беше прав… но ако имаше нещо, което не харесвах у Зигфрид, то бе постоянната му адска увереност. Онова, което не отчиташе, бе, че човек никога не престава да се изхожда. Продължавам да го правя и съм установил, че независимо колко дълго сте го правили, никога не ви е приятно.
Изключих Хариет, като я оставих в режим на готовност, в случай, че пристигнеше нещо спешно, и се загледах в комедията, която даваха но пиезовизията. Сипах си питие от бара на апартамента, после още едно. Престанах да гледам пиезовизията. Не ми беше интересно. Дори и пиенето не ми доставяше удоволствие. Бях зает с друга голяма идиотщина, която изплува от паметта ми. Най-любимата ми жена лежеше разнебитена и немощна в интензивното отделение, а през това време мислех за друга.
Изключих вариететните танцьори и повиках Алберт Айнщайн. Той се показа на екрана с разрошената си бяла коса и с лула в ръка.
— С какво мога да ти бъда полезен, Робин? — попита той усмихнат.
— Искам да ми разкажеш за черните дупки — отговорих аз.
— Разбира се, Робин. Но за тях сме приказвали много пъти, ти знаеш…
— Млъквай, Алберт! Изпълнявай каквото ти казвам. Само че без математика! Обясни го максимално просто. — През някой от следващите дни трябва да накарам Еси да преработи програмата и да я направи по-разбираема.
— Разбира се, Робин — каза той, като остави без внимание лошото ми настроение. Сбърчи рунтавите си вежди. — Аха — възкликна Айнщайн. — Ъхъ. Добре, чакай да видим.
— Въпросът те затруднява, така ли? — попитах с глас, изпълнен повече с изненада, отколкото със сарказъм.
— Разбира се, че не, Робин. Просто мислех откъде да започна. Добре, ще започна от светлината. Знаеш, че светлината се състои от частици, наречени фотони. Те имат маса и упражняват налягане…
— Не чак оттам, Алберт, моля те.
— Добре. Но началото на обяснението на черните дупки започва с липсата на налягане на светлината. Да вземем една голяма звезда… Например една синя звезда от клас О. Масата й е десет пъти по-голяма от тази на нашето Слънце. Ядреното й гориво изгаря толкова бързо, че тя в живее само около един милиард години. Това, което я предпазва от колабиране, е нейното радиационно налягане… можем да го наречем „светлинно налягане“… от ядрения синтез на водорода в хелий. Но после водородът се свършва. Налягането изчезва. Тя колабира. И една звезда, която има диаметър милиони километри, изведнъж се свива до диаметър само трийсетина километра. Дотук всичко ясно ли е, Робин?