— Е, мила, каква друга възможност имам? Тези петдесет дни мъртво време. Онова, което чуваме сега, е просто история отпреди двадесет и пет дни. Ако сега им кажа да престанат и да се върнат, ще минат двайсет и пет дни преди да ме чуят.
— Така е. Но ако можеше да ги спреш, би ли го сторил?
Не отговорих. Чувствах се много странно… малко изплашен, доста различен.
— Ами ако хичиянците не ни харесат? — попита тя.
Добър въпрос! Самият аз съм си го задавал много пъти — още на Гейтуей, когато за първи път се качих на хичиянски кораб и тръгнах на изследователска мисия. Какво би станало, ако срещнем хичиянци и те не ни харесат? Дали ще ни размажат като мухи, измъчват, пленят, провеждат експерименти с нас… Ами ако просто не ни обърнат внимание? Вперил поглед в жълтата точка, която бе започнала бавно да пулсира, се опитах да я успокоя.
— Е, шансът да ни измъчват не е много голям…
— Няма нужда да ме успокояваш, Робин! — Беше ясно, че и тя като мен е нервна. Сигурно на нейните монитори се бе показало нещо, защото дневната сестра отново надникна, после нерешително се оттегли и си отиде.
— Залозите са твърде големи, Еси — казах аз. — Спомни си миналата година в Калкута. — Бяхме на един от нейните семинари и го напуснахме преждевременно, защото не можехме да понасяме гледката на двеста милиона просяци.
Тя ме погледна и се намръщи.
— Да, зная, гладът. Винаги е имало глад, Робин.
— Но не такъв! Не такъв, какъвто ще настъпи скоро, ако нищо не се направи, за да бъде предотвратен! Светът се пука по шевовете си. Алберт казва… — Поколебах се. Всъщност не исках да й кажа онова, което беше казал Алберт. В Сибир вече не се произвеждаше никаква храна; от свръхналягане земята там беше заприличала на пустинята Гоби. Горният почвен слой в американския Среден Запад беше едва няколко инча и дори мините за храна бяха на изчерпване. Според Алберт щяха напълно да се изчерпят след може би десет години.
Сигналната светлина вече беше станала червена и бързо мигаше, но не исках да спирам.
— Еси — казах аз, — ако можем да използуваме Завода за храна, ще доставим на всички гладуващи хора храната „ЧОН“, а това означава край на глада завинаги. И това е само началото. Ако успеем да разберем как да си построим хичиянски кораби и как да ги направляваме натам, накъдето искаме… тогава ще можем да колонизираме нови планети. Много нови планети. Нещо повече. С хичиянската технология ще можем да отидем до всички астероиди в Слънчевата система и да ги превърнем в нещо като Гейтуей. Да построим космическа среда за живот. Планети, подобни на Земята. Можем да създадем рай за население милиони пъти по-голямо от това на Земята за следващите милиони години.
Спрях, защото разбрах, че бръщолевя. Чувствах се като превъзбуден, разтревожен и… похотлив. По израза на лицето на Еси разбрах, че и тя се чувства необичайно.
— Това са много основателни съображения, Робин — започна тя, без да може да продължи. Сигналната лампа светеше в яркочервено и вибрираше като пулсар; когато изгасна, на екрана се появи разтревоженото лице на Алберт Айнщайн. Никога по-рано не се беше появявал, без да бъде поканен.
— Робин — извика той, — настъпва още една еманация на нервна криза!
Изправих се разтреперан.
— Не й е време — възразих глупаво.
— И все пак настъпи, Робин, и това е доста странно. Максимумът беше, чакай да видя, точно преди сто секунди. Вярвам… Да — кимна той с глава, сякаш слушаше някакъв беззвучен глас, — че затихва.
Наистина вече не се чувствах толкова необичайно. Досега не бе имало толкова кратка криза, нито пък бяхме изживявали така някоя. Очевидно някой друг експериментираше с кушетката.
— Алберт — казах аз, — изпрати едно приоритетно съобщение до Завода за храна. Незабавно да се спре, повтарям, незабавно, по-нататъшното използуване на кушетката за каквото и да било. Да се демонтира, по възможност без непоправими повреди. Ще отговаряш лично, ако някой наруши това разпореждане. Ясно ли е?
— Вече е изпратено, Робин — отговори той и изчезна.
За момент се спогледахме с Еси.
— Но ти не му каза да изоставят експедицията и да се върнат — отбеляза най-сетне тя. Вдигнах рамене.
— Това нищо не променя — отговорих аз.
— Така е — съгласи се тя. — Пък и ти ми посочи някои наистина много основателни причини, Робин. Това ли са истинските ти основания?
Не отговорих.
Знаех какво мисли Еси за моите основания да продължавам изследването на хичиянското пространство, независимо от кризите, разходите или рисковете. Тя мислеше, че моите основания имат име и това име беше Джел-Клара Моинлин. Понякога не бях сигурен дали греши.