Именно този момент очакваше Ларви. И когато точно двайсет и четири дни, пет часа и шейсет и шест минути след напускане на Завода за храна, златната бобина започна да примигва, а след това и да свети, тя не можа да сдържи въздишката си на облекчение.
— Какво има? — изписка Уон подозрително.
— Вече сме точно по средата на пътя — отговори тя, като отбеляза времето в дневника си. — Това е точката на обръщане. Този момент се следи внимателно в корабите на Гейтуей. Ако човек достигне до тази точка преди да е изразходвал една четвърт от провизиите си, той може да бъде сигурен, че няма да умре от глад по пътя към дома.
Пол се намуси.
— Не ми ли вярваш, Ларви? Ние няма да умрем от глад.
— Човек се чувства по-добре, когато знае със сигурност — усмихна се тя, а после стана сериозна, като се замисли за онова, което ги очакваше в края на полета.
Те се разбираха по възможно най-добрия начин, независимо, че по цял ден си ходеха по нервите. Пол учеше Уон да играе шах, за да отклони ума му от Джанин. Уон търпеливо — по-често нетърпеливо — повтаряше отново и отново всичко, което можеше да им разкаже за хичиянския рай и неговите обитатели.
Стараеха се да спят колкото се може повече. Легнал в мрежата до Пол, юношеските страсти на Уон бълбукаха и изтичаха произволно при всяко незначително ускоряване на кораба. Уон желаеше да е сам, за да може да практикува онези неща, които изглежда бяха забранени в присъствието на други… Но още повече желаеше да не е сам, а с Джанин, така че да може да практикува другите още по-добри неща, за които му бяха разказвали Тайни Джим и Хенриета. Много пъти беше питал Хенриета каква е ролята на жената при съвъкупляване. Тя винаги отговаряше на този въпрос, дори и когато не искаше да говори за нищо друго; но почти никога по начин, който да е от полза за Уон. Както и да започваше, Хенриета почти винаги завършваше разплакана с разказа за ужасните изневери от нейния съпруг с онази раздърпана курва Дорис.
Уон дори не знаеше по какво се различаваха мъжът и жената физически. Снимките и приказките не му помагаха. Към края на пътуването любопитството надделя над внушената му от другите култура и той помоли Джанин, или Ларви, която и да е от тях, да му позволи да види с очите си. Дори без да пипа.
— Защо, мръсно животно? — попита Джанин повече заинтригувана, отколкото ядосана. Усмихваше се. — Почакай, ще ти дойде времето.
На Ларви това никак не й хареса и когато Уон се отдалечи омърлушен, двете с Джанин проведоха дълъг разговор. Толкова дълъг, колкото Джанин можа да изтърпи.
— Ларви, скъпа — каза тя, — зная. Зная, че съм само на петнайсет години… е, почти… и че Уон не е по-голям. Зная, че не искам да забременея, когато най-близкият лекар е на четири години път и при всички онези неща, които ни очакват, и с които не знаем как ще се оправим. Ти мислиш, че още представлявам сополивата ти сестричка. Е, може и така да е. Но аз съм твоята умна сополива сестричка. Когато казваш нещо, което заслужава да бъде чуто, аз слушам. Така че бъди спокойна, скъпа Ларви. — Като се усмихваше нежно, тя тръгна след Уон, после се спря и се върна да целуна Ларви. — Ти и папа — каза тя. — Направо ме подлудявате. Но аз много ви обичам… както и Пол.
Ларви знаеше, че вината не беше във Уон. И двете много миришеха. В потта им имаше толкова много феромони, че биха могли да разгонят дори маймуна, камо ли пък едно впечатлително девствено момче. И вината за това съвсем не беше в Уон, всъщност тъкмо напротив. Ако той не беше настоял, нямаше да вземат на борда толкова много вода; тогава щяха да са още по-мръсни и по-миризливи, защото вместо да се подмиват, щяха само да се забърсват. Бяха напуснали Завода за храна доста ненадейно. Пейтър беше прав.
Ларви с изненада разбра, че старецът много й липсва. На кораба бяха лишени от всякаква комуникация. Какво ли правеше той? Дали беше добре? Трябваше да му вземат биоанализатора — той беше сам, а четирима души имаха по-голяма нужда от него. Това обаче също не беше съвсем вярно, защото далеч от бордовия компютър апаратът представляваше само една лъскава, неподвижна кутия и щеше да остане такава, докато не се установеше радиовръзка между хичиянския рай и Вера — а през това време с баща й можеше да стане какво ли не.