Тази стая, с нейните поразяващи възможности, рядко излизаше от ума му. Когато беше потиснат и раздразнен, той си мислеше колко справедливо ще услужи на Земята, ако поправи кушетката и извика Уон отново да им изпраща от време на време по някоя криза. Когато беше изпълнен със сила и решимост, той отиваше да я види; капакът висеше закачен на стената, а болтовете и шарнирите винаги бяха в джобовете на гащеризона му. Колко лесно беше да донесе горелката, да я нареже, да пренесе всичко в кораба — и комуникационната система на Мъртвите хора, и всякакви други неща й богатства, които би намерил — после да потегли с кораба към Земята, да тръгне по онази дълга бавна спирала, която ще му донесе… ще му донесе какво? Боже Господи, какво ли няма да му донесе? Слава! Власт! Просперитет! Всички онези неща, които му се падаха по право… да, също и неговата законна собственост, стига да се върнеше на време, за да има кога да й се радва.
От такива мисли се поболя. А часовникът неумолимо отмерваше времето. С всяка изминала минута Петер се приближаваше все повече към края на своя живот. Всяка минута прекарана в чакане, беше минута, прахосана от неговото щастие, от величието и лукса, които бе заслужил. Той се насилваше да яде, седнал в края на своята ниша и загледан замечтано към контролното табло на кораба.
— Храната не се е подобрила, Вера! — извика Петер укорително.
В отговор чу:
— Един момент, моля… мистър Хертер. — Това можеше да го поболее. Изведнъж почувства, че всъщност беше болен. Погледна с ненавист към храната, която упорито се насилваше да яде, и за която се предполагаше, че е нещо като шницел, или поне толкова близко до него, колкото позволяваха ограничените комбинативни възможности на Вера. В действителност тя имаше вкус на уиски или кисело зеле, или и на двете едновременно.
Той я остави на пода.
— Не се чувствам добре — съобщи Петер.
Настъпи тишина, а после се чу:
— Един момент, моля… мистър Хертер. — Бедната глупава Вера, толкова й беше капацитетът. Тя обработваше пакет със съобщения от Земята, стараеше се да поддържа разговор с Мъртвите по радиото със свръхсветлинна скорост, кодираше и предаваше всичко по телекомуникационната система — всичко едновременно. Просто нямаше време за капризи. Но нарастващото му неразположение не можеше да бъде оставено без отговор: внезапен приток на слюнка под езика, бързо притреперване на диафрагмата. Едва успя да отиде до санитарния възел и да повърне всичко, което беше поел. „За последен път“, изруга той. Не желаеше да живее само за да вижда тези проклети органични съединения преработени, за да минат още един път през стомаха му. Когато спря да повръща, той се върна на пулта и натисна бутона за блокиране на автоматичната система.
— Всички функции в режим на очакване, освен тази, — разпореди той. — Незабавно да ми се извърши биологичен анализ.
— Много добре — отговори веднага тя, — мистър Хертер. — Отново за момент настъпи тишина, докато апаратът в санитарния възел направи с изхвърленото от Петер онова, което бе в неговите възможности. — Имате хранително отравяне — докладва Вера, — …мистър Хертер.
— Така! Това вече ми е известно. Какво трябва да се направи?
Мълчание, докато мъничкият й мозък разглеждаше проблема.
— Ако можеш да прибавиш вода към системата, ферментацията и рециклирането ще се извършват по-добре — отвърна тя, — …мистър Хертер. Поне сто литра. Настъпили са значителни загуби, причинени от по-голямото изпарение при повишеното свободно пространство, както и поради изнасянето на материал от останалата част на групата. Моята препоръка е да попълниш недостигащата вода колкото се може по-бързо.
— Но тази вода не става дори и за прасета!
— Проблем представляват разтворените частички — призна тя. — Ето защо препоръчвам поне половината от добавената вода най-напред да бъде дестилирана. Системата трябва да може да се справи с останалите разтворени частици… мистър Хертер.