Адски си заинтересуван от контракциите на дебелото си черво, промърмори той тихо.
Не изглежда много лошо да си говориш сам, стига да не е на висок глас, защити се той пред себе си. Не беше неоправдано, мислеше Петер. Само дето биоанализаторът беше винаги пред него. В продължение на три и половина години той правеше анализ на всеки продукт, изхвърлен от телата им! Как иначе щеше да е възможно да контролират здравето си? А ако беше правилно за една машина да претегля и оценява екскрементите на някого, защо да не беше правилно авторът на тези екскременти да оценява онова, което се случваше?
Той каза на висок глас, като се усмихваше: „Du bist verruckt, Петер Хертер!“
Докато се бършеше и закопчаваше, старецът кимна в знак на съгласие със самия себе си, защото бе успял да сумира всичко. Да. Беше полудял.
По стандартите на обикновените хора.
Но какво биха представлявали обикновените хора при положението, в което се намираше Петер Хертер?
Така че когато някой казва, че е луд, той всъщност не казва нищо за условията, при които се намира. Защо стандартите за обикновените хора трябваше да имат значение за Шварце Петер? Той можеше да бъде преценяван само в сравнение с необикновените хора… а колко разнообразни бяха те! Наркомани и пияници. Прелюбодейци и предатели. Тихо Брахе имаше изкуствен нос, но никой не го смяташе за непълноценен човек. Райхсфюрерът не ядеше месо. Фридрих Велики бе прекарал много часове в композиране на камерна музика, вместо да се занимава с държавни дела. Петер отиде до компютъра и запита:
— Вера, какъв беше онзи лек тласък преди няколко минути?
Компютърът изчака, за да сравни чутото със записаното от телеметричната му система.
— Не мога да съм сигурна… мистър Хертер. Но инерционният момент отговаря на този при кацане или отлитане на товарен кораб от типа на онези, които са долу.
Той замълча за един миг, хванал се за облегалката на стола пред пулта.
— Кретен! — изкрещя Петер. — Защо не си ми казала, че това е възможно?
— Съжалявам… мистър Хертър — извини се тя. — Анализът, който предвиждаше такава възможност, ти беше даден под формата на печатно копие. Може би не си го прочел.
— Кретен — повтори той, но този път не беше сигурен за кого се отнася. Корабите, разбира се! Още отначало се подразбираше, че продукцията на Завода за храна се изпраща някъде. И също така се подразбираше, че те трябва да се връщат празни, за да бъдат напълнени отново. За какво? За къде?
Това нямаше значение. От значение бе прозрението, че поне един кораб, за който бе известно, че е бил на Завода за храна, сега пътуваше за хичиянския рай. Ако се върнеше, кой или какво можеше да има в него?
Петър потърка ръката си, която бе започнала да го боли. Боли или не, той може би щеше да успее да направи нещо по въпроса! До връщането на кораба щяха да минат няколко седмици. Той можеше… какво? Да! Можеше да барикадира коридора. Можеше по някакъв начин да премести машините, да натрупа… всичко голямо… Да го запуши така, че когато корабът се върне, ако се върне, онзи, който пристигне, да бъде спрян, или най-малкото забавен. С това трябваше да се захване веднага.
Без да губи време, Петер се зае да търси материали за барикада.
Не беше трудно да се местят доста масивни предмети при малката тяга на Завода за храна. Но беше уморително. А ръцете продължаваха да го болят. Не след дълго, докато местеше някакъв син метален предмет, подобен на кану, към дока, той почувства странно усещане, което идваше сякаш от корена на зъбите му, почти като начало на зъбобол; изпод езика му започна да тече слюнка.
Петер спря задъхан и се опита да се успокои.
Не помогна. Знаеше, че няма да му помогне. След малко почувства болка в гърдите, най-напред лека, сякаш по гръдната му кост минаваше плаз на шейна, после силна, остра, разкъсваща болка, сякаш върху шейната седеше стокилограмов мъж.
Беше много далеч от Вера, за да може да получи лекарство. Трябваше да изчака болката да отмине. Ако беше фалшива ангина пекторис, щеше да остане жив. Ако беше сърдечен блок, щеше да умре. Той седеше търпеливо и тихо, очаквайки да види какво ще стане, докато в него все повече се надигаше гняв. Колко несправедлива беше съдбата!
Колко несправедлива беше! На пет хиляди астрономически единици хората уверени и спокойни отиваха на работа, без никой да знае, нито пък да се интересува, че човекът, който можеше да им даде толкова много — и който вече беше! — може би умираше сам и в страшна болка.
Щяха ли да бъдат благодарни? Щяха ли да проявят уважение, признание, дори обикновена почит?
Може би той щеше да им даде възможност. Ако наистина се отнесяха към него по този начин, да, той щеше да ги дари с такива дарове, които никога не бяха имали. Но ако бяха жестоки и непокорни…