— Обикновено ме наричаш Робин, доктор Лийдерман — казах аз набързо успокоен.
— Да, вярно е… Робин. Не се безпокой. Нямам лоши новини. — Докато говореше, тя продължи да се съблича докато остана само по сутиен, преди да си сложи огърлица от морска костенурка и хирургическа престилка. Уилма Лийдерман е хубава жена, макар и на възраст, но аз не бях там, за да отправям похотливи погледи към нейните прелести.
— Но нямаш и хубави новини, нали?
— Засега не. Ти си приказвал с Еси, така че знаеш, сега проверяваме как ще се чувства без системи. Трябва да разберем доколко организмът й е в състояние сам да да се справя. Затова ще са ни нужни двайсет и четири часа. Най-малко. Надявам се да са ни нужни.
— Еси каза шест.
— Шест часа за получаване на данни, двайсет и четири часа за пълна обработка. Освен ако данните не са лоши и не трябва веднага да бъде върната на системи. — Говореше през рамо, докато старателно се миеше в малкия умивалник. С разперени ръце, от които се стичаше вода, тя се приближи към комуникационния апарат. — Не искам да се тревожиш. Робин — продължи тя. — Всичко това са рутинни операции. Направени са й сто трансплантации и ние сме длъжни да проверим дали организмът й ще ги приеме. Нямаше да позволя да й свалят системите, ако не смятах, че шансовете са поне приемливи, Робин.
— „Приемливи“ не ми звучи много окуражително, Уилма!
— Повече от приемливи, но недей да ме насилваш. Редовно получаваш бюлетини, а и винаги, когато искаш повече информация, можеш да се обърнеш към програмата ми… пък и лично към мен, ако се налага. Искаш да знаеш шансовете? Две към едно, че всичко ще е добре. Сто към едно, че ако нещо не е наред, то ще може да се оправи. А сега трябва да трансплантирам цял полов орган на една млада дама, която иска да е сигурна, че след това ще може да изпитва удоволствие.
— Мисля, че трябва да се върна при Еси — казах аз.
— За какво? С нищо не можеш да помогнеш; само ще пречиш. Робин, обещах, че няма да допусна да умре преди да се върнеш. — От аудиосистемата се чу тих звън. — Изпълняват моята песен, Робин. Ще говорим по-късно.
Има дни, когато съм център на света и когато зная, че мога да имам достъп до всяка от програмите, написана за мен от моята добра жена и да получа всеки факт, да науча всяко обяснение, да направлявам всяко събитие.
Но има и дни, когато седя пред пулта, главата ми гъмжи от въпроси, но не научавам нищо, защото не зная как да ги задам.
Има и други дни, когато съм изпълнен с толкова много знание, и живот, и дейност, че моментите профучават като мълния; и други дни, когато плувам в застояла вода, а до мен тече буен поток, с който светът бавно се изнизва. Имаше много работа за вършене. Липсваше ми обаче желание за работа. Алберт напираше с новини от хичиянския рай и Завода за храна. Дадох му възможност да се разтовари. Но сведенията достигаха до ума ми без да предизвикат някакъв въпрос или емоция; когато свърши със доклада си, заключенията и интерпретациите на брътвежите на Мъртвите, го изключих. Много се интересувах, но поради някакви причини не точно от това. Наредих на Хариет да възложи на симулацията на моята личност всички рутинни дела и да каже на всички, чийто въпроси търпяха отлагане, да ми се обадят друг път. Изтегнах се на триметровата кушетка с воден дюшек, гледах странния бразилски хоризонт и изпитах желание това да беше кушетката в Завода за храна, свързана с някого, когото обичах.
Нямаше ли да е чудесно? Да можеш да протегнеш ръка към някого, който е много далеч, както Уон беше протягал ръка към цялата земя и да чувстваш това, което чувстваха те, да ги допуснеш до теб, да ги чувстваш в теб? Какво чудесно нещо за влюбени!
При тази мисъл извиках Мортън от моя пулт, за да му наредя да провери възможностите да патентоваме това приложение на кушетката.
Не беше най-подходящата романтична реакция. Проблемът идваше от това, че не бях съвсем сигурен с кого точно исках да се свържа. С милата си жена, така обичана, така нуждаеща се от мен в този момент? Или с някой много по-далеч, с когото беше толкова трудно Да се свържа?
Така прекарах в бездействие дългия бразилски следобед; разхлаждане в басейна, изтягане на шезлонга под лъчите на залязващото слънце, богата вечеря в апартамента, допълнена от бутилка вино, а после отново повикване на Алберт, за да го запитам за онова, което всъщност исках да зная.
— Алберт? Къде точно е Клара сега?
Той помълча, докато тъпчеше тютюн в лулата си и като се намръщи, отговори:
— Джел-Клара Моинлин — каза той, — е в една черна дупка.
— Да. И какво означава това?
Отговори ми почтително:
— Трудно е да се каже. Имам предвид, че е трудно да се обясни с две-три думи, а и нямам достатъчно данни.