— Направи всичко възможно.
— Разбира се, Робин. Бих казал, че е в едно отделение на изследователския кораб, който остана на орбита точно под хоризонта на аномалията, с която ти се сблъска… която… — Той махна небрежно с ръка и точно зад него се появи една черна дъска. — Разбира се, която съвпада с радиуса на черната обвивка.
Той се изправи и пъхна незапалената си лула в джоба на торбестите си памучни панталони. Взе парче тебешир и написа:
2GM / c2
— При тази граница светлината не може да продължи по-нататък. Човек може да си го представи като неподвижен вълнов фронт, зад който светлината не може да проникне. През него не може да се погледне в черната дупка. Отвъд него нищо не може да проникне навън. Символите в горната формула, разбира се, означават гравитация и маса и, разбира се, на такъв печен изследовател като теб не е нужно да обяснявам какво се означава с c2, нали? От показанията на уредите на кораба, с който ти се върна, става ясно, че очевидно тази черна дупка е с диаметър може би шейсет километра, което ще рече, че тя има маса вероятно десет пъти по-голяма от масата на Слънцето. Отегчавам ли те?
— Малко, Алберт — отговорих аз, като се помръднах неловко на водния дюшек. Всъщност не бях сигурен какво точно питах.
— Може би искаш да знаеш дали не е мъртва, Роби — каза той. — О, не. Не мисля, че е мъртва. Около нея има много радиация и бог знае какви напречни сили. Но тя все още не е имала време да умре. Зависима е от ъгловата скорост. Може би дори още не знае, че си заминал. Закъснение на времето, разбираш ли. Това е последица от…
— Наясно съм със закъснението на времето — прекъснах го аз. Чувствах се така, сякаш живеех в това закъснение. — Има ли някакъв начин да разберем?
— Нямаме никаква информацията за черните дупки, Робин — изрецитира той тържествено. — Това ние наричаме закон на Карстър-Уърнър-Робинсън-Хокинг и неговият смисъл е, че единствената информация, която можем да получим за една черна дупка, е за нейната маса, електрически товар и ъглов момент. Друго нищо.
— Освен ако не влезе човек вътре, както направи тя.
— Е, да, Роби — съгласи се той, седна и се залови за лулата си. Дълга пауза, трасирана с облачета дим. — Робин?
— Да, Алберт?
Изглеждаше сконфузен, или по-точно толкова сконфузен, колкото може да бъде един холографски образ.
— Не бях съвсем честен към теб — каза той. — От черните дупки пристига известна информация. Но за да я разгледаме, трябва да навлезем в квантовата механика. А от това няма да имаш никаква полза. Не е подходяща за твоите цели.
Никак не обичам една програма да ми казва какви са моите „цели“.
— Казвай какво знаеш! — заповядах му аз.
— Е… всъщност не знаем много. Датира още от времето на първия принцип на Стивън Хокинг. Той гласи, че в известен смисъл може да се каже, че черната дупка има „температура“… което означава някакъв вид радиация. Някои видове елементарни частици също успяват да се освободят. Но това не е валидно за този вид черни дупки, които те интересуват, Робин.
— От какъв вид черни дупки успяват да се освободят?
— Е, главно от малките. Тези, чиято маса е, примерно, колкото Монт Еверест. Субмикроскопични. Не по-големи от ядрена частица. Те наистина стават горещи — над стотици милиарда градуса по Келвин. Колкото по-малки стават, толкова по-бърз става квантово-тунелният ефект, толкова по-горещи стават те… така продължават да стават все по-малки и по-горещи, докато избухнат. Големите не. При тях става обратно. Колкото са по-големи, толкова повече материя привличат към себе си, за да попълнят своята маса и по-трудно е за протичане на квантово-тунелен ефект. Такава черна дупка, като тази, на която се намира сега Клара, има температура, вероятно, една стомилионна част от градуса по Келвин, което е доста студено, Робин. И през цялото време става все по-студено.
— Значи от такава дупка изскубването е невъзможно.
— Поне на мен не ми е известен начин за това, Робин. Това удовлетворява ли те?
— Засега — казах аз и го отпратих. Остана обаче нещо неясно: Защо когато ми говореше за Клара ме нарече „Роби“?
Еси ми бе написала добри програми, но ми се струваше, че се препокриват. Навремето използувах програма, която се обръщаше към мен с детското ми име. Но това беше психиатрична програма. Реших да кажа на Еси да ги оправи, защото сега наистина не чувствах нужда от услугите на Зигфрид фон Шринк.
Временният офис на сенатора Праглер не беше на кулата на Гейтуей, а на 26-тия етаж в сградата с офиси на законодателите. Един акт на внимание и ласкателство от страна на Бразилския конгрес към колега. Беше два етажа под върха. Въпреки че бях станал призори, пропилях времето си в разходка из още неразсънилия се град. Минавах под надлези, излизах на паркинги. Разхождах се. Все още се намирах в нещо като летаргия.