Мърморейки си, шофьорът кара почти един километър по тесните улички със скоростта на охлюв. Пътя ни пресичаха бавно движещи се кози и хора. Малки деца бръщолевеха и тичаха заедно с колата. Помолих го да ме закара чак до мястото, където живееше сеньор Хансън Бавър, но преди той да разбере накъде трябва да кара, го видях да седи на бетонните стъпала, поставени пред един ръждив фургон. Щом му платих, шофьорът обърна назад и замина много по-бързо, отколкото бе дошъл, като псуваше на висок глас.
Бавър ме видя, но не стана. Ядеше някаква сладка кифла и не престана да дъвче. Само ме наблюдаваше.
По стандартите на покрайнините жилището му беше царско. Тези стари фургони имаха две или три стаи, а отвън имаше дори малка лехичка, в която растеше нещо зелено. Темето му беше голо и изгоряло от слънцето. Бе облечен с мръсни прерязани памучни джинси и тениска, с някакъв надпис на испански, също мръсна. Той преглътна и каза:
— Бих ти предложил обяд, Бродхед, но тъкмо го привършвам.
— Не желая обяд. Желая да постигнем споразумение. Ще ти дам петдесет процента от моето дялово участие плюс един милион долара в брой, ако прекратиш делото.
Той внимателно поглади темето си. Видя ми се странно, че толкова бързо бе изгорял, защото предния ден не бях забелязал такова нещо — но после разбрах, че не бях забелязал и голото му теме. Бил е с перука.
Облечен така, че да отговаря на средата. По нищо да не се различава. Не ми харесваше държането на този човек, както не ми харесваше и тълпата, която се събираше около нас.
— Може ли да поговорим вътре? — попитах аз.
Не ми отговори. Напъха последната хапка от кифлата в устата си и задъвка, докато ме гледаше.
Това вече беше прекалено. Промъкнах се покрай него и изкачих стъпалата на къщата му и влязох вътре.
Първото, което ме порази, беше непоносимата воня — беше по-нетърпима, отколкото навън, о, сто пъти по-лошо. Трите стени на стаята бяха заети от наредени до тавана клетки, пълни със зайци. Това, което вонеше, бяха заешки изпражнения — цели килограми. И не само от зайци. Една мършава жена кърмеше бебе, увито в напикани пелени. Не, не жена. Беше момиче; имаше вид най-много на петнайсетгодишно. Тя ме гледаше с уморен поглед, без да спре кърменето.
Значи това беше преданият защитник на паметта на жена си! Не можах да се сдържа и високо се изсмях.
Влизането вътре не беше най-добрата идея. Бавър ме последва, затвори вратата и вонята се усили. Сега вече не беше безразличен, беше бесен.
— Виждам, че не одобряваш начина ми на живот — каза той.
Вдигнах рамене.
— Не съм дошъл тук, за да обсъждам с теб сексуалния ти живот.
— Не. Нито пък имаш право. Ти не би могъл да ме разбереш.
Опитах се да насоча разговора в желаната от мен насока.
— Бавър — казах аз, — направих ти предложение, което ще ти даде повече от онова, което можеш да получиш по съдебен ред и много повече, отколкото имаш някакво основание да се надяваш. Моля те да го приемеш, така че да мога да продължа онова, което върша.
Този път не ми отговори, но каза нещо на португалски на момичето. Тя стана, тихо, уви някакъв парцал около коремчето на детето и излезе на стъпалата, като затвори вратата зад себе си. Бавър каза, сякаш не ме бе чул:
— Триш я няма повече от осем години, мистър Бродхед. Пък аз имам само един живот и зная какви са шансовете ми отново да се съберем с нея.
— Ако можем да измислим как правилно да използуваме хнчиянските кораби, може би ще можем да излезем и да намерим Триш — подхвърлих аз. Той обаче не каза нищо, сякаш мислеше, че се опитвам да го изиграя. Казах му още: — Един милион долара, Бавър. Още тази вечер можеш да се изнесеш оттук. Завинаги. С дамата си, бебето си и дори с зайците си. Пълно медицинско обслужване за всички. Бъдеще на детето ти.
— Казах ти, че няма да можеш да ме разбереш, Бродхед.
Възпрях се да не кажа нещо по-силно и само додадох:
— Тогава ми помогни да разбера. Кажи ми онова, което не зная.
Той вдигна една напикана пелена и няколко фиби от стола, на който бе седяло момичето. За момент помислих, че ще прояви гостоприемство, но вместо да предложи на мен, той седна и каза:
— Бродхед, изкарах осем години на социална помощ. Бразилска социална помощ. Ако не отглеждахме зайци, нямаше да можем да хапнем месо. Ако не продавахме кожата, нямаше да мога да си платя автобусния билет, за да отида и се срещна с теб, нито пък да отида до офиса на моя адвокат. Един милион долара не могат да ми платят всичко това, нито пък на Триш.