Оказа се, че не са дори интересни. Когато се появиха, той прекара много дни от живота си с тях, най-напред с един, после с още един самотен авантюрист, а след това с група от трима. Общо бяха двайсет в девет кораба, без да се смятат децата, които бяха родени тук, и никой от тях не оправдаваше създаваните неприятности. За първите няколко той веднага бе жертвал децата си, за да постави техния интелект в машини, с които можеше по-добре да общува. За другите бе разпоредил да се запазят, дори да им се разреши свободно да се разхождат, тъй като му мина през ума, че те могат да бъдат по-интересни ако водят независим живот в неизползваните места тук. Беше им дал всичко, което сметна, че им е необходимо. Някои беше дарил дори с безсмъртие, така както той самият беше направен безсмъртен… докато от децата му по-малко от едно на сто хиляди получаваше безсмъртие. Това бе разточителство. Живи и капризни, или съхранени за вечността, неприятностите от тях бяха по-големи от ползата. Те донесоха болести на децата му и някои от тях умряха. Но и те също се заразиха от неговите деца и някои от натрапниците също умряха. А и не се съхраняваха добре. Правилно програмирани с неговите далечни памети по машинно-управлявани техники, които бяха използувани преди хиляди столетия и на които бе обучил своите деца, те функционираха зле. Чувството им за време беше несъвършено. Техните отговори при запитване бяха непоследователни. Големи части от тези памети бяха изгубени. Някои от тях изобщо не можеха да се прочетат. Причината не беше в техниките; те просто си бяха несъвършени.
Когато самият Най-древен беше направен безсмъртен, когато още беше от плът и кръв, той се събуди със съвсем същата си идентичност. Всичките му знания и умения бяха дублирани в машинната памет. Така беше и с неговите деца, които той, през съвсем произволни интервали от време, решаваше да направи безсмъртни. Така беше и с предшествениците му от плът и кръв, толкова отдавна, че дори неговата възраст беше нищожна в сравнение с тях. Така беше и с онези други съхранени памети, с които не обичаше да се консултира.
Но с натрапниците не се получаваше. Имаше нещо сбъркано в биологичния им състав. Тяхната памет се записваше несъвършено, а достъпът до нея беше несигурен и дори понякога той си мислеше да ги изтрие. Бе захвърлил тези малки сферични памети и системите за тяхното четене в отдалечената периферия на „тук“ и децата му никога не отиваха близко до тях. Най-сетне реши да ги запази от най-обикновена пестеливост. Можеше да дойде време, когато да му потрябват.
Сега може би беше настъпило това време.
С чувство на отвращение и нежелание, като човек, който се пресяга в помийната яма, за да извади изпуснат скъпоценен камък, Най-древният отвори пътищата, които го свързваха със съхранените памети на натрапниците.
И се ужаси.
Три от децата, които караха Джанин по кривината на вретеното, видяха, че ефекторите на Най-древния потрепват и външните лещи се отварят. Те се спънаха и спряха в очакване да видят какво ще последва.
Нищо не последва. Ефекторите отново се успокоиха. Лещите минаха в състояние на очакване. След минутка децата се събраха и задърпаха Джанин към металната кушетка.
Вътре в металната си обвивка Най-древният беше получил най-големия шок от много време насам. Някой се намесваше в неговите памети! Те не само бяха объркани. Винаги са били такива; по-лошо — те сега бяха в някои отношения по-нормални, или поне по-ясни, сякаш нещо се опитваше да ги препрограмира. Те имаха входове, които той никога не бе използвал. Съдържаха памети, които никога не бе споделял с тях. Това не бяха памети, които можеха да изплуват от миналите им животи. Бяха нови. Говореха за организирано знание в мащаби, които правеха собствените му мащаби да бледнеят. Космически кораби и машини. Живи интелекти от десет милиарда души. Машинни интелекти, които бяха бавни и дори почти глупави по неговите стандарти, но имаха на разположение невероятен капацитет. Нищо чудно, че беше реагирал физически като човек, шокиран от ужас.
Запаметените натрапници по някакъв начин бяха влезли в контакт с културата, от която бяха дошли.
За Най-древния не беше трудно да научи как бе постигнат този контакт. Оттук до Завода за храна по отдавна неизползуваната комуникационна мрежа. Тази връзка беше интерпретирана и обработена на Завода за храна от страшно груби машини. Предадена по дългия път до планетите, които се въртяха до най-близките звезди, посредством пълзящи със скоростта на светлината електромагнитни импулси. Достойно за съжаление! Докато не се замислиш колко много информация бе предадена всеки път. Най-древният приличаше на хидроинженер, прикован към фундамента на язовира на хидроелектроцентрала, който наблюдава тънка като игла водна струйка да блика стотици метри нагоре във въздуха от една невидима с просто око дупчица. Количеството е незначително. Но така силно бликащата струя от една толкова малка дупчица говореше за налягането на огромната маса в язовира.