Цветовете не бяха напълно еднакви. Между дублираните, резервни, защитни контролни уреди розетката на екраните, която трябваше да покаже координатите на техния курс, оставаше безжизнена. Това никак не беше чудно. Чудното беше, че след осемстотин хиляди години контролните прибори въобще работеха.
Но те работеха.
Най-древннят натисна нещо под неговото табло и бързо, учудващо, светлините оживяха. Те отслабваха и отново се усилваха, и сега, когато беше включена автоматичната настройка, двете светлинни структури станаха съвсем еднакви. Розетката на екрана оживя, осветена от блестящи точки и линии. Младата жена гледаше изплашена екраните. Тя не знаеше, че онова, което видя, беше звездно небе. Жената никога нито беше виждала, нито пък беше чувала за звезди.
После тя почувства онова, което последва.
Тук всички го почувстваха. Натрапниците в техните килии, почти стотината деца, дори Най-древният, изведнъж се почувстваха неразположени, когато изчезна вечната гравитация и на нейно място се появиха придърпванията на псевдоускорението, прекъсвано от усещания за безтегловност.
След повече от три четвърт милиона години бавно въртене около далечното Слънце на Земята, артефактът пое по друга орбита и се отдалечи.
С.Я.ЛАВОРОВНА
Точно в пет и петнайсет сутринта на монитора до леглото на С.Я.Лаворовна-Бродхед се появи нежна зелена светлина. Светлината не беше силна, за да наруши дълбокия й сън, но тя вече бе полуразбудена.
— Много добре — каза тя, — вече съм будна. Няма нужда да продължаваш тази програма. Дай ми само още една минутка.
— Да, гаспажа — съгласи се секретарката й, но светлината остана. Ако С.Я. с нищо не покаже, че се е разбудила, секретарката щеше да звъни тихичко след една минута, независимо какво й, бе казано да прави; така беше записано в програмата.
В този случай нямаше нужда. Еси вече съвсем се беше разсънила. Тази сутрин щяха да я оперират, а Робин нямаше да е тук. Тъй като старият Петер Хертер беше отправил предупреждение преди да атакува умовете на човечеството, всички се подготвиха. Нямаше почти никакви щети. По-точно казано, никакви щети в буквалния смисъл на думата: но това беше станало възможно благодарение на неописуемото бързане, и отлагане и насрочване за други часове на много важни дела, и разбира се, полетите на Робин бяха непоправимо объркани.
Жалко. По-лошо — почти страшно. Не можеше обаче да се каже, че не се беше постарал. Еси се утешаваше с тази мисъл. Беше й хубаво да знае, че се е постарал.
— Разрешено ли ми е да ям? — попита тя.
— Не, гаспажа Бродхед. Изобщо нищо, дори и вода не ти се разрешава да пиеш — веднага отговори секретарката. — Искаш ли да видиш съобщенията?
— Може би. Какви съобщения? — Ако въобще бяха интересни, щеше да ги разгледа, реши тя; нужно й беше нещо, което да отклони вниманието й от предстоящата операция и унижението от катетри и тръби, които я привързваха към това легло.
— Има едно аудиосъобщение от твоя съпруг, гаспажа, но ако искаш, смятам, че мога да те свържа директно с него. Зная къде се намира, ако все още е там.
— Свържи ме. — Еси реши да се понадигне и да седне на края на леглото, докато чакаше връзката, или, невероятно, докато бъде намерен мъжът й в някои салон за транзитни пътници и бъде извикан да се обади. Тя стана от леглото, като внимаваше да не оплете дузината маркучи около краката си. Като се изключеше това, че се чувстваше слаба, беше добре. Изплашена. Жадна. Дори разтреперана. Но нямаше физическа болка. Може би всичко щеше да изглежда по-сериозно, ако нещо я болеше повече, и може би щеше да е за добро. Тези месеци на унизителни тревоги бяха само една нервна възбуда; в Еси имаше достатъчно много от Ана Каренина, за да приеме да страда. Колко тривиален се оказа светът! Животът й висеше на косъм, а тя чувстваше само най-маловажната част от това.