— Гаспажа Бродхед?
— Да?
Появи се видеопрограмата, която имаше виновен вид.
— В момента не можем да се свържем с твоя мъж. Той е на път от Мексико Сити за Далас и преди малко е излетял: в момента всички комуникации на самолета са необходими за навигация.
— Мексико Сити? Далас? — Бедният човек. Та той щеше да заобиколи Земята, за да дойде при нея! — Тогава поне ми дай запис на аудиосъобщение — заповяда тя.
— Да, гаспажа. — Лицето и зеленикавата светлина се оттеглиха и от чиповете на аудноканала се чу гласът на мъжа й:
— Скъпа, имах малък проблем с връзките. Взех чартърен полет до Мерида, откъдето трябваше да продължа за Майами, но изпуснах самолета. Сега се надявам да направя връзка в Далас и… Във всеки случай съм по маршрута. — Замълча. По гласа му личеше, че е разтревожен, в което нямаше нищо чудно и Еси почти можеще да види как търси да й каже нещо окуражително.
Но всичко беше много несвързано. Нещо за големи новини относно молитвените ветрила. Нещо за хичиянците, които не били хичиянцн, и… и просто бърборене. Бедният човек! Опитваше се да я ободри. Тя слушаше повече ударите на сърцето му, отколкото думите му, докато отново замълча, а после каза: — По дяволите, Еси. Бих искал да съм при теб. Ще бъда. Колкото се може по-скоро. А през това време… Грижи се за себе си. Ако имаш свободно време преди, хм, преди Уилма да дойде, казах на Алберт да запише на лента всичко важно, за да можеш да го чуеш. Той е добра стара програма… — Последва дълга пауза. — Обичам те — каза той и изчезна.
С.Я. лежеше на леглото, системите тихо жужеха и тя се чудеше какво да прави със следващия (може би последен?) час от живота си. Съпругът много й липсваше. А всъщност трябваше да се има предвид, че в някои отношения тя го считаше за доста глупавичък. „Добрата стара програма“! Колко глупаво от негова страна да приписва човешки черти на компютърни програми! Програмата на неговия Алберт Айнщайн беше — тя не можа да намери друга дума за нея — сладка. Негова беше идеята да направи биоанализатора подобен на домашно животно. И да му даде име! „Скуифи“. Все едно да дадеш име на перална машина или на ловджийска пушка. Глупаво. Освен ако името не е дадено от някого, когото обичаш… А в такъв случай би било мило.
Но машините си бяха машини. Като студентка в института в Академогорск младата С.Я.Лаворовна беше научила пределно ясно, че изкуственият интелект не е „персонален“. Той се изгражда чрез прибавяне на чипове към големите изчислителни машини. Паметта му се напълва с данни. Въвежда се архив от подходящи отговори за стимулиране и им се дава йерархична скала на приоритети: и това е всичко. От време на време, разбира се, човек се изненадва от онова, което му поднася написаната от него програма. Това не означава обаче, че съществува свободна воля от страна на машината или пък персонална идентичност.
Все пак беше много мило да слушаш как неговата програма пуска вицове. Той беше трогателен човек. Докосваше се до места, в които беше най-открита и уязвима. В някои отношения много приличаше на онзи единствен мъж в нейния живот, който наистина имаше значение за нея — баща й.
Когато Семя Ягородна беше малко момиченце, баща й бе най-важният за нея в целия свят — висок, слаб стар човек, който свиреше на балалайка и мандолина и преподаваше биология в гимназията. Той беше доволен, че има умно и любознателно дете. Щеше да е още по-доволен, ако тя се бе насочила към естествените науки, а не към физика и техника, но въпреки това я насърчаваше. Когато вече не можеше да я учи на математика, тъй като тя го бе надминала, той я запознаваше със света.
— Трябва да си наясно какво искаш да постигнеш — обясняваше й той. — Дори тук. Дори сега. Дори когато бях малко момче по времето на Сталин, женските движения насърчаваха момичетата да командват военни поделения и да карат трактори. Винаги е така, Симка. Исторически факт е, че математиката е за млади хора и че момичетата превъзхождат момчетата до около петнайсетгодишна възраст, или най-много двайсет. А после, точно когато момчетата стават знаменити учени като Лобачевски и Ферми, развитието на момичетата спира. Защо? Защото са ангажирани с раждане на деца. Сватби. И още един Бог знае какво. Няма да допуснем това да стане с теб, малка гълъбичке. Учи! Чети! Образовай се! Проумявай! Всеки ден, толкова часа на ден, колкото трябва! Ще ти помагам с всичко, което е по силите ми. — И той наистина й помагаше; от осем до осемнайсет годишна възраст Семя Ягородна Лавронова всеки ден идваше от училище в апартамента, за да остави една чанта пълна с книги, да вземе друга, а после бързо да се отправи към Невския проспект, където живееше учителят й. Тя никога не изостави математиката и затова трябваше да благодари на баща си. На баща си трябваше да благодари също, че никога не се научи да танцува, да опита хилядите парфюми и козметика, да ходи на срещи — не докато не отиде в Академогорск, за което също трябваше да благодари на баща си. Когато светът се опитваше да й наложи женска роля, тя се защитаваше като тигрица. Но в къщи, разбира се, имаше нужда да се готви, да се шие, да се лъскат столовете от палисандрово дърво; а той не поемаше нищо от тези задължения. По външен вид баща й не приличаше на Робин Бродхед… но в други отношения много.