Робин й предложи да се омъжи за него по-малко от година след първата им среща. На нея й беше нужна още една година, за да се реши да каже „да“. Говореше за него на всички, с които се срещаше. Нейната съквартирантка. Декана на факултета. Бившия й приятел, който се бе оженил за момичето от съседната стая. Всички я съветваха да стои настрана от този човек. Изглежда, че съветът беше разумен, защото, като се замислиш, кой беше той? Безотговорен милионер, който още скърбеше по жената, която бе обичал и бе погубил, а чувството за вина не го бе напуснало след години активна психоанализа. Какво идеално описание за напълно безперспективен риск! Но… От друга страна… Независимо от всичко…
Независимо от всичко той я развълнува. Бяха заминали от Ню Орлиънс за Марди Грас през един студен месец и повечето дни прекарваха в „Кафе ди Монд“. Останалата част от времето прекарваха в хотела, далеч от ланавината и тълпите, правеха любов и се показваха само сутрин да получат сладките кравайчета, поръсени с облаци пудра захар, и конфитюр, и кафе от цикория с мляко. Робин се стараеше да бъде внимателен.
— Искаш ли днес да направим една разходка по реката? Да посетим художествената галерия. Да отидем на танци в нощния клуб? — Тя обаче виждаше, че той нямаше желание за нищо, този мъж, два пъти по-възрастен от нея, който искаше да се ожени за нея, обгърнал с ръце чашата с кафе — сякаш да получиш малко топлина беше най-чудесното нещо, което заслужава да запълни целия ти ден. Тогава тя взе решение.
— Мисля, че вместо това можем най-после да се оженим — отговори тя.
Така и направиха. Не в същия ден, но веднага щом това стана възможно. С.Я. никога не съжали за тази си постъпка: не беше нещо, за което да съжалява. След първите няколко седмици тя дори не се безпокоеше какъв ще се окаже техният брак. Робин не беше нито ревнив, нито подъл. Често беше погълнат от своята работа, както и тя от своята.
Имаше само един въпрос — въпросът за жената — Джел-Клара Моинлин, изгубената любов.
Може би вече бе умряла. Във всеки случай, все едно че бе умряла, защото нямаше никаква надежда някога до нея да достигне човешко същество. Това беше пределно ясно от основните закони на физиката… но имаше моменти, Еси беше сигурна в това, когато мъжът й хранеше надежда.
Тогава тя се чудеше — какъв ли избор би направил Робин, ако съществуваше някаква възможност да избира между тях двете?
Ами ако се окаже, че от време на време законите на физиката допускат изключения?
Съществуваше въпросът за хичиянските кораби и как да се приложат известните физически закони към тях. Както всеки друг мислещ човек в света, въпросите около хичиянцнте интригуваха дълго време и С.Я. Астероидът Гейтуей беше открит още когато тя беше ученичка. Някои от нейните съученици бяха направили решителната крачка и специализираха теория на хичиянските системи на управление. Двама от тях сега бяха на Гейтуей. Най-малко трима излетяха с кораби, за да не се завърнат никога.
Хичиянските кораби не бяха неуправляеми. Всъщност те можеха добре да се управляват. Механиката на процеса обаче се познаваше само повърхностно. Всеки кораб имаше по пет нониуса на основния двигател и пет спомагателни. С тях се задаваха координати в Космоса (как) и след като бъдеха зададени, корабът се насочваше натам. Отново — как? После се завръщаше безпогрешно на мястото, от което беше излетял, или по-точно най-често се завръщаше, ако не останеше без гориво или пък не се случеше нещо непредвидено. Всичко това за С.Я. бе триумф на кибернетиката, която никоя човешка изследователска агенция не може да постигне. Проблемът беше в това, че все още никое човешко съшество не знаеше как точно да разчита показанията на приборите за контрол.
А какво щеше да стане в следващия момент, или в момента подир него? С обилната информация, която пристигаше от Завода за храна и хичиянския рай: от разговорите с Мъртвите; от този най-малкото полукомпетентен човешки пилот, момчето, Уон… от всичко това и специално от потока от нови знания, които можеха да се получат от молитвените ветрила…