Разбира се, дори и Алберт не използваше едновременно всичките шейсет милиарда гигабита. Преди всичко поради това, че те не винаги бяха достъпни за разпределено ползване. Дори и разпределените памети бяха заети от десетки хиляди програми, умни и сложни като Алберт, и други десетки милиони по-малко интелигентни. Програмата „Алберт Айнщайн“ се появи между хилядите и милиони без да им пречи. Пътни сигнали я предупреждават за заети чинове. Контролни постове я водят към подпрограми и библиотеки, необходими, за да изпълни своите функции. Нейният път никога не е права линия. Той представлява дърво, разклоняващо се в точките на вземане на решения, светкавица от зигзаги, завои и връщания. Това всъщност не е истински път; Алберт никога не се движи. Той никога не се намира на някое определено място, от което да се прехвърли. А и може да се спори дали Алберт „представлява“ изобщо нещо. Той не съществува непрекъснато. Когато Робин Бродхед свърши с него и го изключи, той престава да съществува и неговите подпрограми приемат други задачи. Когато отново бива включен, той се възстановява от някой свободен чип, в съответствие с програмата, написана от С.Я. Той е истински не повече от едно уравнение, и не по-малко от Бог.
— Искам… — каза С.Я. Лаворовна-Бродхед. Преди да беше изрекла и половината от първата гласна, звуково активиран модул в приемника на монитора извика секретарската програма. Секретарката не се появи. Тя прочете първата част от името, което следваше…
— …Алберт Айнщайн…
…Съпостави я с паметта за команди, извърши вероятностна оценка на останалата част и издаде команда. Но това не беше всичко, което извърши секретарката. Преди това тя бе разпознала гласа на С.Я. и бе потвърдила, че това е оторизирана личност… всъщност личността, която я бе написала. Извърши проверка за непредадени й съобщения, намери няколко и оцени тяхната спешност. Програмата хвърлила бърз поглед върху телеметричните показания на Еси, за да оцени физическото й състояние, обърна се към паметта за предстоящата операция, извърши оценка спрямо съобщенията и настоящата инструкция и реши, че съобщенията не бива да се предават и че всъщност могат да бъдат приети от заместниците на Еси. Всичко това стана почти мигновено и включваше само малка част от пълната секретарска програма. Не беше необходимо да помни, например, как трябваше да изглежда и какъв да бъде тембърът на гласа й.
Командата на секретарката събуди „Алберт Айнщайн“.
Най-напред той не знаеше, че беше Алберт Айнщайн. Когато прочете програмата си, откри няколко неща за себе си. Първо, че беше диалогова информационно-търсеща програма, при която той търси и намира адреси за основните информационни категории, които беше предвидено да осигурява. Второ, че беше евристична и нормативна, което го задължаваше да спазва правила под формата на включени-изключени гейтове, което определяше вземането на решение. Трето, че беше собственост на Робин — известен още като Робинет, Роб, Роби, Боб или Боби — официално Бродхед и ще трябва и в диалога с него да го „познава“. Това изискваше програмата Алберт да има достъп до файловете „Робин Бродхед“ и да репетира техните съдържания — засега това отнемаше най-много време в изпълнение на неговите задачи. Когато извърши всичко това, той откри своето име и подробности от външния си вид. Айнщайн извърши серия от произволни избори на облекла — пуловер или зацапан сив потник; чехли или одърпани кецове с пробити пръсти; къси чорапи или бос — и, преди да заглъхне последното ехо от командата, се появи в бокса на монитора, приличащ на истинския Алберт Айнщайн, с лула в ръка и лека насмешка в очите.
— …програма.
Той имаше много време. На Еси й бяха необходими почти четири десети от секундата да произнесе името му.
Тъй като тя говореше на английски, той я поздрави на същия език.
— Добро… — бърза проверка на местното време, — утро… — бърза оценка на настроението и състоянието на Еси, — мисис Бродхед. — Ако беше облечена като за отиване в офиса, щеше да я нарече „Лаворовна“.