Еси го изгледа критично в продължение на няколко секунди, което за Алберт беше почти безкрайно време. Той не обичаше да си прахосва времето. Беше разпределена програма и части от неговия капацитет, които не се ползваха активно дори и за една пикосекунда, се заемаха за изпълнение на други задачи, независимо какви бяха те. Докато чакаше, части от него помагаха на други програми да направят метеорологична прогноза за един кораб, който излизаше на спортен риболов и в момента напускаше Лонг Айлънд, показваше на едно малко момиче как се спрягат френски глаголи, стимулираше сексуална кукла за един богат, странен отшелник, записваше цените на златото на Пекинската борса. Почти винаги имаше други задачи за изпълнение в режим на реално време. А когато нямаше, имаше файлове за пакетна обработка на спешни проблеми — анализ на траектория на ядрена частичка, коригиране на данните на астероидни орбити, обработване на милиони чекови книжки — толкова много неща можеха да вършат шейсет милиарда гигабита само за един свободен миг.
Алберт не приличаше на другите програми на Робин — адвокат, лекар, секретар, психоаналитик, или на някой от помощниците, които заместваха Робин, когато беше зает или нямаше настроение за работа. Алберт имаше много общи памети с тях. Те имаха свободен достъп до файловете си. Всяка от тях имаше специфична област на дейност, беше предвидена за специфични нужди; но не можеха да изпълняват задачите си, без да знаят една за друга.
Освен това, всички те бяха лична собственост, подчинена на Робин Бродхед. Алберт беше толкова съвършена че можеше да чете между редовете и да съставя задачи. В своите отговори той не беше ограничен от онова, което му казва Робин. Той имаше способност да извлича по-задълбочени въпроси от всичко онова, което Робин някога бе казал на която и да е от своите програми. Алберт не можеше да наруши дискретността на Робин, както и да не разбере кога Робин желае да бъде дискретен. В повечето случаи.
Имаше и изключения. На първо място човекът, който бе написал програмата, лесно можеше да напише команда за отмяна и го беше сторил.
— Робин те е инструктирал да ме запознаеш накратко — каза Еси на своето творение. — Сега можеш да започваш. — Тя гледаше критично и с възхищение, когато написаната от нея програма се почеса зад ухото с лулата и започна да говори. Алберт беше доста добра програма, мислеше си тя със задоволство. За един комплекс от електронни импулси, които са съхранени в овехтяли памети — хилави кристални дихалогениди със структура на мокър разряд — Алберт беше твърде атрактивна личност.
Тя намести тръбите и маркучите и се облегна на възглавниците да слуша онова, което Алберт трябваше да й каже. Беше крайно интересно. Дори за нея, дори в този момент, когато след… колко беше?… след по-малко от час и десет минути щяха да й надянат анестезиологична маска, да я съблекат и обръснат, да я разрежат за по-нататъшна намеса във вътрешната й същност. Тъй като всичко, което този път бе поискала от програмата Алберт, бяха редактирани записи от разговори, които вече бяха проведени, тя знаеше, че той беше отделил голяма част от себе си за друга работа. Но онова, което бе оставил, отбеляза тя критично, беше доста солидно. Преходът от диалоговия Алберт, който чакаше от нея въпроси, към свидетеля Алберт, който разговаря със съпруга й, беше доста плавен и без скокове — ако не се обръщаше внимание на такива пропуски, като това, че неочаквано лулата се оказа запалена и късите му чорапи издърпани до над коленете. Удовлетворена, Еси насочи вниманието си към съдържанието на онова, което ставаше. Това не беше просто един разговор, осъзна тя. Бяха най-малко три. Робин сигурно беше загубил много време в разговор с научната си програма в Бразилия и докато една част от нейния ум слушаше вълнуващите новини от хичиянския рай, другата част се присмиваше сама на себе си. Колко забавно, че беше доволна от това доказателство, че не бе използувал хотелския си апартамент за други цели! (Или поне не само за това, поправи се тя.) Не можеше да го вини, ако беше избрал жив човек вместо програма. Дори жена. При подобни обстоятелства, с един любовник, който не е в състояние да бъде много отзивчив, тя би се чувствала свободна да направи същото. (Е, не непременно. В Еси беше останал достатъчно фалшив съветски морал, за да не бъде съвсем сигурна.) Но тя призна пред себе си, че бе доволна, а после си наложи да внимава в истински очарователните неща, които съобщаваше Алберт. Бяха се случили толкова много неща! Имаше толкова много за асимилиране!
„Най-напред хичиянците. Хичиянците в хичиянския рай очевидно не са никакви хичиянци! Или поне не онзи Най-древен. Това беше доказано от биоанализа на ДНК“, уверяваше сериозно Алберт нейния мъж, като подкрепяше своите аргументи с изчукването на лулата. Биоанализът не бил дал отговор, а загадка; основен химически състав, който не беше нито човешки, нито пък толкова различен от човешкия, за да се припише на същества, развили се на някоя друга звезда. „Също така“, каза Алберт, като пускаше кълба от лулата си, „остава въпросът за хичиянската седалка. Не беше подходяща за човешко същество. Но тя не беше подходяща и за Най-древния. Така че, за кого е била конструирана? Уви, Робин. Ние не знаем“.