Странното в Еси Лаворовна-Бродхед беше, че за нея справедливостта означаваше нещо, дори и в отношенията с нейните продукти. Една програма като Алберт Айнщайн беше голяма, сложна, проницателна и мощна. Дори и С.Я.Лаворовна не можа сама да я напише; затова трябваше да използува Полимат. Една програма като Алберт Айнщайн през цялото време учи, расте и предефинира задачите си. Дори нейният автор не може да каже защо подава един бит информация вместо друг. Можеше само да се отбележи, че работи и за това се съдеше по начина, по който изпълнява командите. Щеше да е несправедливо да се обвинява програмата и Еси не можеше да бъде толкова несправедлива.
Но когато се размърда неспокойно между възглавниците (оставаха двайсет и две минути), й дойде на ум, че светът съвсем не беше толкова справедлив към нея. Изобщо не беше справедлив! Не беше справедливо всички тези приказни чудеса да заливат света… не сега. Не беше справедливо тези заплахи и дилеми да се проявяват, не сега, не когато тя може би няма да е жива, за да ги види как ще се развият. Ще може ли Петер Хертер да се справи? Ще бъдат ли спасени другите от неговата група? Ще може ли наученото от молитвените ветрила и от другите изследователи да направи възможно съществуването на всички онези неща, които Робин обещава: да нахрани света, да направи всички щастливи, да позволи на човешката раса да експлоатира Вселената? Толкова много въпроси, а преди още да залезе слънцето, тя може би ще бъде мъртва, без да може да научи отговорите! Не беше справедливо! Нито едно от тях. И най-несправедливо беше, че ако тя умре при тази операция, никога няма да може да научи кого ще избере Робин, ако по някакъв начин неговата любима може отново да бъде намерена.
Изведнъж тя си даде сметка, че времето минава. Алберт търпеливо стоеше в бокса, помръдвайки от време на време, за да смукне от лулата или да се почеше под подгъва на мекия си пуловер — за да й напомни, че все още беше в състояние на готовност.
Пестеливата кибернетична душа на Еси възмутено й нареди ако не използува програмата да я изключи — какво страхотно разхищение на машинно време. Имаше още много въпроси за задаване.
На вратата се подаде главата на медицинската сестра.
— Добро утро, мисис Бродхед — каза тя, когато видя, че Еси беше будна.
— Време ли е? — попита Еси, а гласът й изведнъж стана несигурен.
— О, не, има още няколко минути. Ако искаш, можеш да продължиш с машината.
Еси поклати глава.
— Няма смисъл — каза тя и изключи програмата. Беше решение, което взе съвсем лесно. Съвсем не й мина през ума, че някои от незададените въпроси може би бяха логическо следствие.
И когато Алберт Айнщайн беше отпратен, той не си позволи отведнъж да се разпадне.
— „Никога не се казва цялото нещо“ — беше казал Хенри Джеймс. Алберт познаваше „Хенри Джеймс“ само като адрес, информацията зад който никога не бе имал случай да потърси. Но той разбираше значението на този закон. Той не можеше никога да каже всичко дори на своя господар. Ако се опиташе да стори това, щеше да повреди програмата си.
Но какви части от цялото да избере?
На най-ниско структурно ниво програмата Алберт имаше гейтове, които пропускаха неща, оценени като „важни“, и спираха други. Много просто. Но програмата беше резервирана. Някои неща можеха да преминат през няколко гейта, понякога достигащи до сто; и когато някои гейтове казваха „минавай“, а други казваха „не минавай“, какво трябваше да прави програмата? Имаше алгоритми за тестване по степен на важност, но на някакви нива на сложност алгоритмите изискваха целия ресурс от шейсет милиарда гигабита — казано другояче, цяла една вселена от битове; Майер и Щокмайер бяха доказали много отдавна, че независимо от мощността на компютъра съществуват проблеми, които не могат да бъдат разрешени в живота на цялата Вселена. Проблемите на Алберт не бяха толкова огромни. Но той не можеше да намери алгоритъм за тяхното решаване, например дали да разгледа озадачаващите последствия от принципа на Мах, отнесени към хичиянската история. Нещо по-лошо. Той беше частна програма. Неговите предположения биха представлявали интерес за една чисто научна програма. Но неговата основна програма не разрешаваше това.
Така че Алберт се задържа почти една милисекунда, като разглеждаше възможностите. Дали когато следващия път Робин го извикаше, по собствена инициатива да изкаже съмненията си относно потенциалната ужасяваща истина, която се криеше зад хичиянския рай?
През една цяла хилядна част от секундата той не можа да достигне до определено заключение, а частите от него бяха необходими на друго място.