Така че Алберт си позволи да се разпадне. Една част от себе си той включи към бавната памет, друга към текущите проблеми, според необходимостта докато целия Алберт Айнщайн потъна в 6 х 10 бита като вода в пясък, без дори да остави някакво петно. Някои от неговите програми се присъединиха към други в симулиране на военна игра, в която Кий Уест беше нахлул от Големия Кайман. Някои отидоха да помогнат програмата за контролиране на трафика във Форт Далас, когато самолетът на Робин Бродхед навлезе в пистата за приземяване. Много, много по-късно част от него помогна за следене на жизнените функции на Еси, когато доктор Уилма Лийдерман започна операцията. Една малка част, часове по-късно, помогна да се реши мистерията с молитвените ветрила. А най-простата, най-грубата, най-малката част от всички остана да контролира програмата, приготвяща кафето и кравайчетата за Робин и да види дали къщата беше почистена. Шейсет милиарда гигабита могат да свършат много нещо. Могат дори да мият прозорци.
ПРЕПОЛОВЕН ПЪТ
Любовта е благоволение. Бракът е договор. Частта от мен, която обичаше Еси, обичаше искрено. Тя замираше от болка, когато Еси отново изпадна в критично състояние и изпитваше неописуема радост, когато проявяваше признаци на възстановяване. Имах достатъчно случаи и за двете. Еси умира два пъти на операционната маса преди да се прибера у дома и отново, дванайсет дена по-късно, когато трябваше да я режат за втори път. Последния път нарочно я приведоха в клинична смърт. Спряха сърцето и дишането и поддържаха само мозъка. И всеки път, когато я реанимираха, се плашех, че тя може наистина да оживее — защото ако оживее, това означава, че има опасност отново да умре, а аз повече не можех да издържам. Макар и бавно, мъчително тя започна да наддава на тегло и Уилма ми каза, че вълната се е обърнала както когато по средата на пътя спиралата в хичиянския кораб започне да свети и човек знае, че ще преживее пътуването. През цялото това време, много седмици наред, се мотаех из дома, така че когато Еси можеше да ме види, да бъда там.
И през цялото това време онази част от мен, която се бе опълчила срещу сватбата, негодуваше срещу връзката и желаеше да бъда свободен.
Как да се справя с това положение? То беше добър повод за чувство на вина, а аз съм много податлив на това чувство — както моята психоаналитична програма ми повтаряше през цялото време на сеансите. И когато отидох да видя Еси, самият аз приличащ на мумия, радост и безпокойство изпълниха сърцето ми, а вина и негодувание вързаха езика ми. Бях готов да дам живота си, за да й помогна. Това обаче не изглеждаше рационално, или най-малкото не можех да видя начин да направя такава сделка. А другата част от мен, частта на вина и враждебност, искаше да бъда свободен, за да мисля за изгубената Клара и да търся начини отново да я намеря.
Но тя се подобряваше. Бързо се подобряваше. Провисналите торби под лицето й се изгубиха. Тръбичките от ноздрите й бяха извадени. Ядеше като вълк. Пълнееше пред очите ми, бюстът й започна да се издува, бедрата й се закръглиха и започнаха да възстановяват своята привлекателност.
— Моите поздравления на доктора — приветствах аз Уилма Лийдерман, когато я настигнах по пътя към пациентката.
Отвърна ми намусено:
— Да, поправя се.
— Не ми харесва начинът, по който го каза — отбелязах аз. — Какво има?
Тя омекна.
— Нищо, наистина нищо, Робин. Всичките изследвания са чудесни. Тя обаче много бърза.
— Това не е ли добро?
— До даден момент е добро. А сега — добави тя, — трябва да вляза при моя пациент, който се подобрява с всеки изминал ден и може би ще бъде съвсем здрав след седмица или две. — Каква чудесна новина! И колко неохотно я приех.
През всичките тези седмици имах чувството, че нещо ме заплашва. Нещо, което изглеждаше като орис, сякаш старият Петер Хертер шантажираше света и нищо не можеше да му се противопостави, или като заплаха от хичиянците, които не можеха да ни простят, че сме нахлули в техните сложни и интимни светове. Понякога приличаше на златни дарове, на нови възможности, нови технологии, нови надежди, нови чудеса за изследване и експлоатиране. Мислите, че не мога да направя разлика между надежди и тревоги, нали? Грешите. И двете адски ме плашеха. Както казваше добрият стар Зигфрид, притежавах голям талант да изпитвам не само вина, но и безпокойство.
А когато се замислите, ще видите, че имах достатъчно основания за тревоги. Не само Еси. Когато човек достигне определена възраст, както бях аз, му се струва правилно да очаква някои неща от живота му да са стабилни. Като парите например. Бях свикнал да имам много пари, а сега моята юридическа програма ми казваше, че трябва да пестя всяко пени.