— Обещах на Хансън Бавър един милион в брой! — казах аз, — И ще му ги дам. Продай някои акции.
— Продадох, Робин! — Не се разсърди. Не беше програмиран истински да се сърди, но можеше да бъде нещастен и той наистина беше.
— Тогава продай още. От кои ще е най-добре да се освободим?
— Никои, Робин. Мините за храна са затворени поради пожара. Рибните ферми все още не са се възстановили, поради загуба на малки рибки. След месец или два…
— Парите не ми трябват след месец или два. Продавай. — След като го отпратих и извиках Бавър, за да разбера къде да изпратя неговия един милион, той беше много изненадан.
— С оглед на действията на „Гейтуей Корп.“ — каза той, — мислех, че ще се откажеш от нашето споразумение…
— Споразумението си е споразумение — отвърнах. — Правните дела могат да почакат. Те нямат голямо значение, докато Гейтуей не си присвои моя дял.
Той веднага стана подозрителен. Какво ли кара хората да стават подозрителни към мен, когато се опитвам да бъда адски честен?
— Защо искаш правните дела да почакат? — попита той като внимателно потриваше темето си. Дали пак не беше изгорял?
— Не желая да почакат — отговорих аз, — просто няма никаква разлика. Веднага щом оттеглиш своята съдебна забрана, Гейтуей ще ми наложи други.
До мръщещото се лице на Бавър се появи моята секретарска програма. Тя приличаше на рисунка на добрия ангел, който шепне в ухото на Бавър, но всъщност онова, което каза, се отнасяше за мен:
— Остават шейсет секунди до изтичане на предупреждението на мистър Хертер — каза тя.
Бях забравил, че старият Петер ни беше направил друго от неговите четиричасови предупреждения. Казах на Бавър:
— Време е да се подготвим за следващата атака на Петер Хартер. — И прекъснах разговора… Не ме интересуваше дали беше запомнил, исках само да прекъснем този разговор. Не беше необходима кой знае каква подготовка. Беше мило… не, беше порядъчно… от страна на стария Петер всеки път да ни предупреждава, а после да изпълнява всичко така педантично, както го е казал. Неговите атаки бяха от по-голямо значение за пилотите и автомобилистите, а не за такива като мен, които си стояха в къщи.
За Еси обаче беше важно. Аз надзърнах, за да видя дали не й преливат кръв, или й е сложен катетър, или се храни. Нямаше нищо такова. Спеше — съвсем нормален сън; тъмно-златистата й коса разпиляна около нея; леко похъркваше. И тъкмо когато се връщах към Удобното си кресло пред пулта, почувствах в мозъка си Петер.
Бях станал специалист по мозъчни атаки. За това не се изискваше някакво особено умение. Цялото човечество се беше специализирало, откакто преди около дванайсет години онова глупаво момче, Уон, бе започнало своите пътувания до Завода за храна. Неговите атаки бяха най-лоши, защото бяха най-дълги и защото той споделяше с нас своите сънища. Сънищата имат мощ; те са един вид освободена лудост. Противно на него, лекото докосване, причинено ни от Джанин, не беше почти нищо, а двеминутните дози на Петер Хертер не бяха по-лоши от червената светлина на някой светофар — спираш за минута и чакаш нетърпеливо докато премине, след което продължаваш по пътя си. При атаките на Петер чувствах онова, което чувстваше и той самият — понякога хватката на старостта, друг път глад или жажда, веднъж повяхване, гневно силно полово желание на самотен стар човек. Докато седях, през ума ми мина, че този път въобще не беше нищо. Беше като малко замайване, като изтръпване от продължително стоене в едно и също положение и е достатъчно само малко време, за да премине. Но не премина. Виждах образите размазани, сякаш гледах едновременно с два чифта очи; чувствах безгласния гняв и нещастие на стария човек, без да чувам някакви думи; само някакъв звук, сякаш някой шепнеше нещо, което не можех да чуя ясно.
Не преминаваше. Замъглеността нарасна. Започнах да се чувствам отдалечен и почти в делириум. Това второ зрение, което не бе остро и ясно, започна да ми показва неща, които никога не бях виждал. Не реални неща. Фантазии. Жени с човки като на грабливи птици. Големи лъскави метални чудовища се търкаляха под клепачите ми. Фантазии. Химери.
Двете минути, за които бяхме предупредени, отдавна бяха преминали. Кучият му син, сигурно бе заспал в пашкула.
Благодаря на Бога за старческото безсъние на Петер. Не продължи осем часа, а само малко повече от час.
Но това бяха шейсетина неприятни минути. Когато почувствах, че нежеланите сънища се изнизаха от ума ми без да са оставили следа, и бях сигурен, че кризата е преминала, изтичах в стаята на Еси. Тя беше будна и лежеше облегната на възглавниците.