— Добре съм, Робин — каза тя. — Беше интересен сън. Приятна промяна в самата мен.
— Ще убия онзи стар пръч — не се сдържах аз.
Еси поклати глава и ми се усмихна.
— Не е възможно — възрази тя.
Е, може би наистина не беше. Но щом се успокоих и установих, че Еси е добре, извиках Алберт Айнщайн.
— Искам съвет. Има ли нещо, което може да се направи, за да се спре Петер Хертер?
Той се почеса по носа.
— Имаш предвид директно действие, предполагам. Не, Робин. Не със средствата, с които разполагаме сега.
— Не искам да чувам такова нещо! Трябва да има някакъв начин!
— Разбира се, Робин — съгласи се той, — но мисля, че не си избрал подходящата програма. Може би ще помогнат индиректни мерки. Доколкото разбирам, ти имаш неразрешени юридически въпроси. Ако можеш да ги разрешиш, може би ще можеш да удовлетвориш исканията на Хертер и по този начин да го спреш.
— Вече опитах! По дяволите, нещата стоят обратно. Ако мога да накарам Хертер да спре, може би ще мога да убедя „Гейтуей Корп.“ да ми върне управлението. А през това време той изтезава умовете на всички. Искам да го спра! Няма ли някакъв вид интерференция, която можем да излъчим?
Алберт засмука лулата си.
— Мисля че не, Роб — отговори най-после той. — Не разполагам с много средства за това.
Това ме изненада.
— Нима забрави какво изпитва човек?
— Робин — отговори ми той търпеливо, — аз нищо не чувствам. За теб е важно да помниш, че аз съм само компютърна програма. И всъщност не тази, която ти е необходима, за да разискваме за точната природа на сигналите от мистър Хертър… може би ще имаш по-голяма полза от психоаналитичната си програма. Аналитично зная какво се е случило… имам измервания на цялата радиация. Експериментално не зная нищо. Тези кризи не влияят върху изкуствения интелект. Всеки човек изпитва нещо; зная това от отчетите, които получих. Има доказателства, че големите млекопитаещи — примати, делфини, слонове — също изпитват смущения; може би засяга и някои други млекопитаещи, макар че данните са оскъдни. Но аз лично не съм го изпитвал… Колкото до излъчване на интерферентна вълна, да, може би това може да се направи. Но какъв ще бъде ефектът от това, Робин? Не забравяй, че един сигнал може да предизвика интерференция само ако е излъчен от близка точка, а не отдалечена на двайсет и пет дни път със скоростта на светлината; ако мистър Хертер може да причини известна дезориентация, какво би направил един сигнал с честота близка до тази, но разположен съвсем наблизо?
— Предполагам, нещо много лошо.
— Разбира се, Робин. Може би дори по-лошо, отколкото предполагаш, но без да се експериментира не бих могъл да кажа. Субектите трябва да са човешки същества, а такъв експеримент аз лично не мога да си позволя.
Над рамото ми Еси отбеляза гордо:
— Да, именно — не можеш, а кой би могъл да го знае по-добре от мен?
Тя се бе приближила тихо зад мен, стъпвайки с босите си крака по дебелия килим. Беше облечена с дълга до петите роба, а косата й бе прибрана под тюрбан.
— Еси, защо по дяволите си станала? — попитах аз.
— Много ми доскуча да лежа — отговори тя, като мачкаше ухото ми с пръсти, — особено когато съм самичка в него. Имаш ли някакви планове за довечера, Робин? Защото, ако ме поканиш, бих могла да ти правя компания.
— Но… — казах аз, — Еси… — продължих, а онова, което исках да кажа, беше или „Още ти е рано за това!“ или пък „Не пред компютъра!“ Тя не ми даде възможност да реша какво точно да кажа. Наведе се и притисна буза в моята, може би за да почувствам колко закръглена е станала отново.
— Робин — каза тя радостно, — аз съм много по-добре, отколкото смяташ. Ако желаеш, можеш да попиташ лекарката. Тя ще ти каже колко бързо се възстанових. — Еси обърна глава, целуна ме бързо и добави:
— През следващите един-два часа имам работа. Моля те, дотогава си поговори с програмата. Сигурна съм, че Алберт има да ти казва много интересни неща, нали, Алберт?
— Разбира се, мисис Бродхед — съгласи се програмата, като пуфкаше весело с лулата си.
— Значи се разбрахме. До скоро. — Тя ме потупа по бузата, обърна се, и, трябва да призная, че докато бързаше към стаята си, никак не изглеждаше зле. Робата й не беше опъната, но беше по формата на тялото, а тази форма наистина беше хубава. Не можех да повярвам, че тампоните по лявата й страна са махнати, но никак не личаха.
Зад мен се изкашля научната ми програма. Обърнах се и видях, че си пушеше лулата и мигаше.
— Жена ти изглежда добре, Робин — отбеляза той, като кимаше разсъдливо с глава.