— Хо-хо-хо, каква си глупачка! Няма никой отсреща — заключи той.
Но грешеше. Чу се съскащ глас, след това разбираеми думи… по-точно почти разбираеми. Един писклив и странно напрегнат глас каза:
— Аз фравя тебе никакъв лошо.
Клара доста се измъчи докато разбере чутото, а когато го разбра, то не постигнало желания ефект. Кой е този, който има такъв глас? Някой непознат със страхотен говорен дефект, опитващ се да каже: „Няма да ти сторя нищо лошо?“ И защо трябва да казва това? Да я увери, че не я застрашава? Да чуеш това, когато няма никаква причина да мислиш, че си застрашен, не е голямо успокоение.
Уон се намръщи.
— Кой е? — извика той остро и започна да се поти. — Кой си ти? Какво искаш?
Не последва никакъв отговор. Причината да няма отговор беше, че Капитана изчерпа целия си речников фонд от английски език и бе зает с репетиране на следващата си реч. За Уон и Клара обаче тази тишина беше изпълнена с по-голямо значение от думите.
— Екрана! — извика Уон. — Глупава жено, използвай екрана и разбери какво е това!
Мина известно време, докато Клара натисне подходящите копчета. Тя бе започнала да се учи да използва хичиянски видеоекран едва при това пътуване, тъй като по нейно време никой не знаеше как се работи с него. Той светна, изясни се и се появи кораб, голям. Най-големият кораб, който Клара бе виждала, много по-голям от петместните, които използваха на Гейтуей по нейно време.
— Какво… Какво… Какво… — скимтеше Уон и едва на четвъртия опит успя да довърши въпроса си: — Какво е това?
Клара не отговори. Не знаеше. Тя обаче се страхуваше. Страхуваше се, че това е гледката, която всички изследователи на Гейтуей мечтаеха да видят и от която се страхуваха, и когато Капитана довърши репетицията и произнесе следващата си реч, тя стана сигурна:
— Аа… идв… на бо-рд… првас.
Идва на борда! Клара знаеше, че не беше невъзможно при максимална скорост един кораб да приеме на док друг кораб. Вече бе правено. Но нямаше земен пилот с голям опит за тази маневра.
— Не му позволявай да се скачва! — изпищя Уон. — Бягай! Скрий се! Направи нещо! — Той погледна ужасен Клара и се хвърли към пулта за управление.
— Не ставай глупав! — извика тя и скочи да го спре. Клара беше силна жена, но в случая не успя да постигне нищо. Обхваналият го ужас даде сила на Уон. Той я отхвърли, разплакан от страх, и скочи при пулта.
Макар ужасена от този неочакван сблъсък, Клара се изплаши и от нещо друго. Всичко, което знаеше за хичиянските кораби, показваше, че човек никога не трябва да се опитва да смени зададения курс. Тя знаеше, че по-новите открития позволяваха да се направи това, но знаеше също, че не бива да се прави прибързано, а само след грижливо пресмятане и планиране, а Уон не беше в състояние да извърши такова пресмятане.
Но това нямаше никакво значение. Големият кораб с форма на акула се приближаваше.
Въпреки страха, Клара наблюдаваше с възхищение как пилотът на другия кораб с лекота променя курса и скоростта. Маневрата бе извършена с изключително майсторство. Уон стоеше вцепенен пред пулта и наблюдаваше с отворена уста, хленчейки. После, когато на екрана се появи огромният кораб, а след това излезе извън обзора на скенерите и се чу стържещият звук от люка на свързващия ръкав, той зарева от страх и се втурна към тоалетната. Клара остана сама. Тя видя как люкът се отваря. Така Джел-Клара Моинлин стана първото човешко същество, срещнало се с хичиянец.
Хичиянецът се подаде от люка, изправи се и застана пред нея. Беше по-нисък от Клара. Вонеше на нещо амонячно. Очите му бяха кръгли, защото това е най-добрата форма за орган, който трябва да се върти във всички посоки, но не бяха човешки очи. Нямаха концентричен пигментен кръг около зеницата. Нямаха и зеница, само прилично на кръст по-тъмно петно в средата на розов мрамор. Тазът му беше широк. Провиснала под таза, между бедрата, ако крайниците можеха да се оприличат на човешки крака, имаше капсула от светлосин метал. Повече от всичко друго хичиянецът приличаше на малко дете, напълнило гащите.
Тази мисъл проникна в обхванатия й от ужас ум и Клара малко се успокои… съвсем мъничко… съвсем за кратко време… крайно недостатъчно. Когато съществото пристъпи напред, тя отскочи назад.
Клара направи крачка и хичиянецът я последва. В този момент люкът отново се отвори и се показа още един. От напрежението и колебливите му движения на Клара й се стори, че той бе почти толкова изплашен, колкото и тя. Тогава каза, не защото очакваше, че ще бъде разбрана, а защото бе невъзможно да не каже нищо:
— Добре дошъл!
Съществото я изучаваше. Раздвоеният му език ближеше блестящите черни бръчки на лицето му. То издаваше странен, мъркащ звук, сякаш мислеше. Накрая, на някакъв близък до английския език, то заговори: