— Господи, Алберт — изписках аз. — Какво става?
— Това са само достъпните за теб запаметяващи устройства, Робин — каза той успокоително, — Само ветрилата от борда на „Истинска любов“, плюс телеметричните сензори, плюс някои входове от сензорите на кораба и екипажа.
— Накарай ги да спрат.
— Не мога. — В гласа му се чувстваше истинско състрадание, макар че гласът в действителност не съществуваше. — Ти трябва да го направиш, Робин. Ти трябва да избереш паметите, до които искаш да имаш достъп. Избери само една от тях и блокирай останалите.
— Какво да направя? — попитах по-объркан от всякога.
— Избери само една, Робин — повтори търпеливо той, — Някои са наши запаметяващи устройства за данни, други са хичиянски ветрила, а трети са други неща. Ти трябва да се научиш как да осъществяваш връзка с тях.
— Връзка?
— Да се консултираш с тях, Робин. Сякаш са справочници в библиотека, книги, наредени на лавици.
— Книгите не викат по читателя! А тези крещят!
— Разбира се. Така те могат да бъдат видени… точно както книгите на лавиците могат да се видят. Но ти трябва да гледаш само онази, която искаш. Има в частност една, която, според мен, ще те облекчи. Опитай се да я намериш.
— Да я намеря? Как да я търся?
Чу се звук, подобен на въздишка.
— Добре, нека опитаме една хитрост, Робин. Аз не мога да те насочвам, като ти казвам нагоре, надолу или в страни, защото предполагам, че засега нямаш отправна точка…
— Абсолютно вярно!
— Съществува един стар трик, използван от дресьорите, за да накарат някое животно да изпълнява сложни заповеди, които то не разбира. С него един цирков артист успяваше да накара кучето си да отиде сред публиката, да избере определена личност и да вземе от него определен предмет…
— Алберт — помолих го аз, — не е време да ми разказваш твоите дълги брадати анекдоти!
— Не, това не е анекдот. Това е психологически експеримент. Той дава добри резултати при кучета… не зная дали някога е използван с възрастни хора, но нищо не ни пречи да го изпробваме. Ето какво ще правиш. Започни да се движиш в някоя посока. Ако посоката е правилна, аз ще ти казвам да продължаваш. Когато престана да ти казвам да продължаваш, ще спреш. Търси. Опитвай различни неща. Когато новото нещо, което вършиш, или новата посока, в която търсиш, е вярна, аз ще ти казвам да продължаваш. Можеш ли да го направиш?
— А ще ми дадеш ли захарче, когато свърша, Алберт? — попитах аз.
Холограмата тихо се изкикоти.
— Най-малкото електронен аналог на захарче, Робин. Сега започвай.
Да започна да търся! Как? Нямаше смисъл да питам, защото ако Алберт можеше да ми каже с думи „как“, нямаше да се налага да опитваме трика на дресьора. И така, започнах… да върша разни неща.
Не мога да ви кажа какво точно вършех. Може би ще мога да ви поясня с някоя аналогия. Като ученик в часа по естествени науки ни запознаха с електроенцефалографски скенер, който показва генерираните от мозъка алфа вълни. Казаха ни, че е възможно да накараме вълните да се разпространяват по-бързо, да стават по-големи… да се увеличава честотата или амплитудата им… но не можеха да ни кажат как да го правим. Всички деца се изпробвахме и фактически всеки успя да ускори следата на синусовата крива на екрана, но нямаше двама души, които да кажат, че са го постигнали по един и същи начин. Един каза, че е задържал дъха си, друг, че е напрегнал мускулите си, трети, че си е мислел за ядене, а четвърти, че се е опитал да се прозее, без да отваря уста. В действителност никое от тези неща не беше извършено. И всичките бяха подействали. Онова, което аз вършех сега, също не беше реално, защото нямаше нищо реално, с което да го направя.
Но аз се движех. По някакъв начин се движех. И през цялото време Алберт казваше:
— Не. Не. Не. Не, това не е. Не. Не…
А след това:
— Да! Да, Робин, продължавай да го правиш!
— Продължавам!
— Не приказвай, Робин. Просто продължавай да го вършиш. Продължавай да го вършиш. Продължавайдавършишпродължавайдавършишпродължавай… не. Спри.
— Не.
— Не.
— Не.
— Не… да! Продължавайдавършишпродължавайдавършишпродължавай… не… да! Продължавай да вършиш… стоп! Това тук, Робин. Книгата, която трябва да отвориш.
— Тук? Това нещо тук! Този глас, който звучи като…
Спрях. Не можех да продължа. Виждате ли, аз приех факта, че съм мъртъв, че съм само запаметени електрони във ветрило за данни, способен да разговарям само с електронна памет или с неживи личности като Алберт.