— Отвори книгата! — заповяда той. — Остави я да ти говори!
Тя не се нуждаеше от разрешение.
— Здравей, Робин, любов моя — поздрави ме неживият глас на скъпата ми жена, Еси… странен, напрегнат, но несъмнено нейният. — Сега се намираме в чудесно място, нали?
Не мисля, че нещо, дори разбирането за собствената ми смърт, беше за мен такъв ужасен шок, както откритието, че Еси е между мъртвите.
— Еси — извиках аз — какво се е случило с теб?
И веднага се чу гласът на Алберт, загрижен, бърз:
— Тя е добре, Робин. Тя не е мъртва.
— Но тя сигурно е мъртва! Тя е тук!
— Не, мило момче, в действителност не е тук — отвърна Алберт. — Нейната книга е тук, защото тя частично въведе себе си в памет, като част от експериментите по проекта „Живот след смъртта“. И също като част от експериментите, в резултат на които аз съм в настоящия си вид.
— Мръсно копеле, накара ме да мисля, че е мъртва!
Той отвърна тихо:
— Робин, ти трябва да преодолееш тази мания за телесна биология. Има ли значение, ако в допълнение на версията, под която е съхранена госпожа Бродхед тук, все още се извършва метаболизъм на органично ниво?
И тогава прозвуча странният глас на Еси:
— Бъди търпелив, Робин. Бъди спокоен. Всичко ще бъде наред.
— Много се съмнявам, скъпа — възразих тъжно аз.
— Повярвай ми, Робин — прошепна Еси. — Слушай Алберт. Той ще ти каже какво да правиш.
— Най-трудната част мина — увери ме Алберт. — Извинявам се за травмите, които преживя, но те бяха необходими… мисля аз.
— Ти мислиш.
— Да, само мисля, Робин, защото това никога не е било правено преди и ние работим пипнешком. Зная, че за теб беше голям шок да се срещнеш по такъв начин със запаметен аналог на госпожа Бродхед, но това ще ти помогне да се срещнеш с нея на живо.
Ако имах тяло, с което можех да си послужа, щях да бъда изкушен да го ударя… и ако Алберт имаше тяло, което да ударя.
— Ти си по-луд от мен — извиках.
Чу се тихо кикотене на призрак.
— Не съм по-луд, Робин. Само съм луд. Ти ще можеш да й говориш, както аз говорех с теб, докато ти беше още… жив. Обещавам ти, Робин. Всичко ще мине благополучно… смятам.
— Не мога.
Пауза.
— Не е лесно — призна той. — Но си помисли. Аз мога. Така че не мислиш ли, че ти също можеш да го постигнеш, просто като компютърна програма, както го правя аз?
— Не ми се присмивай, Алберт! Разбирам какво казваш. Ти смяташ, че аз мога да се покажа като холограма и да общувам в реално време с живи хора! Но аз не зная как да го направя.
— Да, наистина още не знаеш, Робин, защото съответните подпрограми още не съществуват в твоята програма. Но аз мога да те науча. Ти ще можеш да се показваш. Може би без тази естествена грациозност и подвижност, каквито имат моите изображения — похвали се той, — но във всеки случай съвсем приличен. Готов ли си да започнеш да се учиш?
Гласът на Еси или онзи глас, който беше деформирано копие на нейния, прошепна:
— Моля те, направи го, Робин, защото те чакам с нетърпение.
Колко уморително е раждането! Уморително за новороденото дете и още по-уморително за страничния наблюдател, който не го изживява, а само слуша безкрайните мъки.
Те бяха безкрайни и изпъстрени от постоянното гълчене на акушерките.
„Ти можеш да го направиш“, обещаваше копието на Еси от едната ми страна (ако си представим за момент, че имам „страна“) и „по-лесно е, отколкото изглежда“, твърдеше гласът на Алберт от другата. Няма двама души във Вселената, чиято дума да съм готов да приема с по-голямо доверие от техните. Но бях изчерпал цялото си доверие. Не ми беше останало нито капка и бях изплашен. Еси? Това бе абсурдно.
Защото виждах каютата така, както Алберт винаги я е виждал. Нямах перспективата на две фокусиращи се очи и чифт уши, разположени в конкретни точки от пространството. Виждах и чувах всичко едновременно. Много отдавна онзи стар художник, Пикасо, бе рисувал така картините си, с безразборно разхвърляни части от човешкото тяло. Всички нарисувани, но в произволен ред, така че нямаше една преобладаваща форма, която може да се познае, а безпорядъчна мозайка от части на човешкото тяло. Бях посещавал Лондонската галерия „Тейт“ с Еси и бях разглеждал такива картини. Дори ми бяха доставяли известно удоволствие. Бяха много забавни. Но да виждаш реалния свят, разпръснат по такъв начин, като части на разглобена машина… това никак не беше забавно.
— Позволи ми да ти помогна — прошепна аналогът на Еси. — Виждаш ли ме там, Робин? Заспала съм на голямото легло. Будувах много дни, Робин, за да прелея твоето старо органично „аз“ в чудесно ново ветрило и сега съм изморена, но виж, премествам си ръката да се почеша по носа. Виждаш ли ръката? Виждаш ли носа? Разпознаваш ли ги? — После се чу призрачно кикотене. — Разбира се, че ги виждаш, Робин, защото това съм аз.