ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ХИЧИЯНЦИТЕ ИЗЛИЗАТ ОТ УБЕЖИЩЕТО СИ
Трябваше да мисля и за Клара — ако тогава знаех достатъчно за нея, за да я мисля, не точно за Клара, а за Уон (в действителност едва ли си струваше да мисля за него), а също за Капитана и неговите хичиянци, за които си заслужаваше човек да мисли. Но тогава и това не знаех. Вече наистина бях всеобхватен, но още не бях станал по-умен.
И, разбира се, бях ангажиран със собствените си проблеми, макар че ако Капитана и аз се познавахме и можехме да правим сравнение, щеше да бъде интересно да видим чии проблеми са по-големи. Проблемите и на двама ни бяха прекалено големи, прекалено много, за да могат да се решат.
Физическата близост на двамата пленници беше един от проблемите му. За неговите костеливи ноздри те воняха. Бяха физически отблъскващи. Отпуснати, едри. Полюшващи се тлъстини и провиснали меса обезобразяваха чистите линии на телата им… единствените толкова големи хичиянци бяха малкото умрели от израждане — най-лошото заболяване, което познаваха. Но дори и мъртви, те не миришеха така лошо. Дъхът на хората беше гранив от гниеща храна. Гласовете им стържеха като циркуляри. Гърлото го заболя от напрягане да произнася кънтящите срички на техния отвратителен, несъвършен език.
Според възгледите на Капитана пленниците бяха опасни не на последно място и поради това, че не можеха да разберат по-голяма част от казаното от него. Когато се опитваше да им обясни на каква опасност бяха изложили себе си… да не говорим за хичиянците в тяхното убежище… първият им въпрос бе: „Вие хичиянци ли сте?“
При всичките си проблеми, Капитана се дразнеше и от това. (В действителност същото раздразнение бяха изпитали съществата на платноходката, когато научиха, че хичиянците ги наричат „блатни“. Капитана знаеше това, но не му обръщаше внимание.)
— Хичиянци! — простена той и помръдна корема си. — Да. Няма значение. Пазете тишина! Стойте спокойно!
— Ох — промърмори Уайт-Нойс, имайки предвид не само физическата миризма. Капитана го погледна и се обърна към Бърст.
— Отърва ли се от техния кораб? — попита той.
— Разбира се — отговори Бърст. — На път е към пристанището, но какво ще правим с онзи кугелблиц? (Той, разбира се, не употреби думата кугелблиц.)
Капитана помръдна навъсено корема си. Беше уморен. Всички бяха уморени. Работиха на границите на силите си в продължение на дни и вече започнаха да се проявяват последиците. Капитана се опита да подреди мислите си. Платноходката беше скрита. Онези странстващи човешки същества бяха спасени от най-ужасната непосредствена опасност, кугелблиц, и техният кораб, включен на автопилот, бе изведен настрана. Капитана знаеше, че бе извършил всичко, което се очакваше от него. Не мина без жертви, мислеше си той, тъгувайки за Туайс. Беше му трудно да повярва, че при нормален ход на нещата нямаше да продължи да се радва веднъж в годината на нейната любов.
Но направеното не беше достатъчно.
Бе напълно възможно, разсъждаваше Капитана, в този момент да няма вече такова нещо като „достатъчно“. Можеше също да е твърде късно той или цялата хичиянска раса да е в състояние да направи нещо. Но Капитана не можеше да се примири. Докато съществуваше някаква възможност, той трябваше да действа.
— Покажете картите от техния кораб! — заповяда той и се обърна към грубите купчини от тлъсти същества, които бе пленил. Говорейки с най-прости думи като на дете, той каза: — Погледни тази карта!
Една от малките неприятности на Капитана беше фактът, че най-хилавият и следователно най-малко физически ужасяващ от неговите пленници беше най-неприятен.
— Ти стой настрана! — заповяда Капитана и посочи с костеливия си юмрук към Уон. Неговите бълнувания бяха по-безсмислени от тези на жената. — Тебе питам! Знаеш ли какво означава това?
Жената поне разбираше, че трябва да говори бавно. Налагаше се да повтаря само по няколко пъти, преди Капитана да схване отговора.
— Това е черната дупка, към която бяхме тръгнали — каза Клара.
Капитана потрепери.
— Да — потвърди той, като се мъчеше да произнесе правилно непривичните му съгласни. — Точно така.
Бърст превеждаше на другите и Капитана виждаше как жилите пулсират по техните крайници от ужас. Капитана избираше внимателно думите си, спирайки се да ги провери в паметите на предците си.
— Слушай внимателно — продължи той. — Това е много опасно. Много, много отдавна ние открихме, че една раса от Убийци е избила всички технологически развити цивилизации във Вселената… най-малкото в нашата Галактика и в някои съседни…