И там беше Клара.
Най-после се срещнахме, разбира се. По мое настояване и във всеки случай, в крайна сметка, тя не можеше да бъде държана настрана. Еси използва стартова спирала да я срещне на орбита и лично да я придружи в нашия собствен самолет до Тапанско море. Сигурен съм, че с това тя допринесе за създаване на един малък проблем в етикета. Но в противен случай Клара щеше да бъде обсадена от хора от медиите, които щяха да искат да разберат как се чувства човек като „пленник на хичиянците“ или „отвлечен от детето-вълк Уон“ или някакви други изрази, които те ще използват… Предполагам, че тя и Еси са се разбрали доста добре. Не е трябвало да си скубят косите. Във физически смисъл аз не съществувах, за да се бият за мен.
Упражнявах най-хубавите си холографски усмивки и най-добрите си холографски образи и я чаках да дойде. Клара влезе самичка в голямото преддверие, където чаках… Еси бе проявила такт да й покаже пътя и да изчезне. Когато ме видя спря и ахна. Разбрах, че е очаквала да приличам повече на мъртвец.
— Здравей, Клара — казах аз. Не беше особено сърдечно приветствие, но при дадените обстоятелства какво трябваше да кажа?
— Здравей, Робин — отвърна Клара. Изглежда и тя не можеше да измисли нищо друго. Стоеше и ме гледаше, докато не я помолих да седне. А аз, разбира се, я гледах по онези многофазови начини, по които гледаме ние, електронно съхранените интелекти. Но при всички тези начини на гледане тя изглеждаше страшно хубава. Уморена — да. Преживяла бе трудни времена. Скъпата ми Клара нямаше класическа красота, нямаше тъмни и дебели вежди и силно, мускулесто тяло… но, да, тя изглеждаше чудесно. Предполагам, че това оглеждане я изнерви, защото Клара се окашля и заговори:
— Разбрах, че се каниш да ме направиш богата.
— Не аз, Клара. Просто ще ти върна твоя дял от онова, което двамата спечелихме.
— Изглежда то доста се е умножило. — Клара се усмихна. — Твоята, хм… твоята жена казва, че мога да получа петдесет милиона долара в брой.
— Можеш да получиш много повече.
— Не, не. Във всеки случай има и още… изглежда, че ще получа и акции в компании. Благодаря, Робин.
— Няма за какво.
А след това отново настъпи тишина и тогава… ще повярвате ли?… следващите думи, които излязоха от устата ми, бяха:
— Клара, трябва да зная! Мразеше ли ме през цялото това време?
Този въпрос, в края на краищата, ме бе измъчвал в продължение на тридесет години.
Дори тогава той ме порази със своята абсурдност. Как подейства на Клара не мога да кажа, но тя остана за момент с отворена уста, преглътна и поклати глава.
А след това започна да се смее. Смееше се високо, с широко отворена уста, със сълзи. Когато престана, изтри ъгълчетата на очите си и каза:
— Слава Богу, Робин! Поне нещо е останало непроменено. Ти си умрял. И имаш скърбяща вдовица. Светът е пред най-голямата си промяна. Някакви ужасни същества вероятно ще разрушат всичко, а… а… а ти си мъртъв. И се измъчваш от проклетото си чувство за вина!
Аз също се засмях.
За първи път през, Боже мой, половината ми живот последната малка следа от вина беше изличена. Трудно ми бе да определя как се чувствах. Много отдавна не се бях чувствал така свободен.
— Зная, че звучи глупаво, Клара — казах аз, като продължавах да се смея. — Но за мен това беше много време и аз знаех, че ти си там, в черната дупка, и времето тече забавено… а не знаех какво мислиш. Предполагах, че ти, не зная, може би… ме обвиняваш, че съм те изоставил…
— Как бих могла, Робин? Аз не знаех какво се е случило с теб. Интересува ли те какво всъщност чувствах? Чувствах се ужасена и вцепенена, защото знаех, че те няма, и мислех, че си мъртъв.
— И — усмихнах се аз, — накрая се връщаш и виждаш, че наистина съм мъртъв! — Видях, че тя е по-чувствителна на тази тема от мен. — Няма нищо — казах. — Всъщност всичко е наред. Аз се чувствам чудесно и така е с целия свят!