Наистина се чувствах чудесно. Искаше ми се да мога да я докосна, разбира се, но това бе започнало да ми се струва като част от далечното, отминало детство. Настоящето беше, че тя бе тук, в безопасност, а Вселената беше открита пред нас. И когато го споделих с нея, тя отново посърна.
— Ти си ужасен оптимист — избухна Клара.
Бях истински изненадан.
— А защо да не съм?
— Убийците! Те ще дойдат някога и какво ще правим тогава? Щом са могли да изплашат хичиянците, на мен ще ми изкарат акъла.
— Ах, Клара — възкликнах аз, най-после проумял. — Разбирам какво имаш предвид. Искаш да кажеш, че положението е както беше с нас, когато знаехме, че хичиянците се намират някъде и могат да се върнат, и знаехме, че те са способни да направят неща, които не са по нашите сили…
— Точно така! Ние не сме равностоен противник на Убийците!
— Не — казах аз и се ухилих, — не е вярно. Ние не бяхме равностоен противник и за хичиянците… тогава. Но когато дойдоха… вече бяхме. С малко късмет ще имаме време да се подготвим и за срещата с Убийците.
— И какво ще стане? Те ще си останат наш враг!
Поклатих глава.
— Не враг, Клара. Просто друг наш силен съюзник.