Невъзможно!… Или в действителност не, не е невъзможно, помисли той, гледайки към мястото, където преди десет дена бе паркиран автомобилът на Уон. Сега го нямаше. Когато се прибра вкъщи и огледа апартамента, той не беше изненадан от онова, което намери. Банковата им сметка бе изчерпана. Дрехите на Доли бяха изчезнали, куклите й бяха изчезнали и преди всичко самата Доли бе изчезнала.
По онова време не мислех за Оди Уолтърс. Ако бях мислил, сигурно щях да си поплача за него… или за себе си. Щях да реша, че това е поне едно извинение за моя плач. Трагедията от загубата на скъпата, сладка любовница ми беше до болка позната, тъй като моята любима бе останала в една черна дупка преди много години.
Истината е, че никога не съм мислил за него. Интересувах се само от собствените си работи. Най-много мислех за болките в корема си, но отделях много време да мисля и за гадните терористи, които заплашваха и мен, и всичко около мен.
Разбира се, това не беше единствената радост наоколо. Мислех си за моите изхабени вътрешности, защото те ме принуждаваха да мисля за тях. Но междувременно артериите, които си бях купил от магазина, започваха да се втвърдяват, а всеки ден шест хиляди клетки в мозъка ми безвъзвратно умираха. И междувременно звездите забавяха скоростта, с която се въртяха, и Вселената съдбоносно се движеше към своята ентропична смърт, а междувременно… Междувременно всичко, ако човек се замисли, се плъзгаше по наклонена плоскост. Но аз никога не се бях замислял.
Ала всички хора постъпват така, нали? Ние продължаваме по избрания път, защото сме възпитавани да не мислим за никое от тези „междувременно“… докато, както стана при мен, те ве ни принудят да помислим за тях.
ТРЕТА ГЛАВА
БЕЗСМИСЛЕНО НАСИЛИЕ
Бомба в Киото овъглила дървена статуя на Буда отпреди един милион години, безпилотен кораб разпръснал над астероида Гейтуей спори от синя пришка, престрелки в Лос Анджелис, резервоарът за питейна вода „Стейнс“ в Лондон заразен с плутониев прах… Тези събития тревожеха човечеството. Тероризъм! Безсмислено насилие!
— Светът полудява — споделих с възлюбената си жена Еси. — Поотделно хората са трезви и разумни, но събрани заедно вършат детинщини… Такива глупости хората правят само, когато са на групи!
— Така е — съгласи се Еси и кимна. — Прав си, но кажи ми, Робин, как са ти червата?
— Както може да се очаква — отговорих аз и добавих като шега: — Днес вече човек не може да си купи качествени органи. — Червата ми, разбира се, бяха трансплантирани, както и значителна част от органите, от които се нуждаеше моето тяло, за да функционира нормално. Такива са изгодите от пълното здравно обслужване. — Но аз нямам предвид моите собствени болежки. Говоря за недъзите на света.
— Имаш право — каза Еси, — макар че според мен, ако си имплантираш нови органи, няма да говориш за тези неща толкова често. — Тя дойде до мен и сложи ръка на челото ми, гледайки разсеяно навън към Тапанско море. Еси умееше да си служи със здравни инструменти по-добре от много други. Свидетелство за това бяха големият брой получени награди, но когато искаше да знае дали имам температура, тя го правеше по начина, по който го е правила нейната дойка в Ленинград, когато е била малко дете. — Не си много топъл — призна неохотно, — но какво казва Айнщайн?
— Алберт казва — отвърнах аз, — да вървиш и да си продаваш хамбургерите, — Стиснах ръката й. — Честна дума, чувствам се добре.
— Все пак за по-сигурно защо не попиташ Алберт? — не отстъпваше Еси. Всъщност тя беше много заета с откриването на нова верига заведения за бързо хранене и аз го знаех.
— Добре — обещах и я потупах по все още хубавия задник, когато тя се обърна и се отправи към собствения си кабинет. Щом излезе, извиках:
— Алберт? Чу ли?
На холографската рамка над бюрото ми се появи познатият образ на моята информационно-търсеща програма и се почеса по носа с края на лулата си.
— Да, Робин — отвърна Алберт Айнщайн. — Разбира се, че чух. Както знаеш, моите слухови рецептори винаги функционират, освен в случаите, когато ти специално искаш да ги изключа или когато се отнася за нещо очевидно много интимно.
— Ах-а — възкликнах аз и го заразглеждах. Той не е от онези момчета, снимките на които се закачват по стените, моят Алберт, със смачкана риза, събрана около врата и чорапи, усукани около глезените. Еси би го оправила заради мен, ако я помоля, но аз си го харесвах и така. — И как можеш да знаеш дали е интимно, без да си подслушал?