Доли чу гневно мърморене и разбра, че този път това няма да се случи. Люкът се отвори и Уон изпълзя разгневен от спускаемия апарат.
— Още една празна! — изръмжа той, сякаш тя бе виновна за неуспеха.
И, разбира се, той така смяташе. Доли се опита да не покаже колко е изплашена.
— О, скъпи, колко жалко — каза тя. — Вече станаха три.
— Три! Хм! Три според теб. Всъщност доста повече! — Тонът му беше презрителен, но Доли не се обиди. Тя изпита облекчение и когато Уон мина покрай нея, незабележимо се отмести от хичиянския пулт за управление — доколкото това бе възможно в хичиянския кораб, който лесно можеше да се помести в една по-голяма дневна стая. Той седна и започна консултации с електронните си оракули, а Доли продължи да мълчи.
Уон не обичаше Доли да слуша разговорите му с Мъртвите. Когато задаваше въпросите си гласно, тя можеше да чуе половината от тях. Ако обаче набираше командите на клавиатурата, не можеше да разбере нищо. Този път обаче Доли съвсем лесно го разбра. Уон набра въпросите си, намръщи се от онова, което чу в слушалките, набра друга инструкция и зададе курса на хичиянското табло. А после свали слушалките, намръщи се, протегна се и се обърна към Доли:
— Добре — каза той, — хайде, можеш да платиш следващата вноска от билета си за пътуването.
— Разбира се, скъпи — съгласи се тя от немай-къде, макар че щеше да е много по-приятно, ако той не поставяше въпроса по такъв начин. Все пак настроението й беше малко по-добро. Тя почувства леко разтърсване, което означаваше, че курсът е променен. И наистина, големият син и виолетов ужас на екрана започна да се отдалечава. Това компенсираше много неща.
Но разбира се, то само означаваше, че са на път към следващата черна дупка.
— Разиграй хичиянската кукла! — заповяда Уон. — Заедно с Робин Бродхед!
— Веднага, Уон — отговори Доли, измъкна куклите от мястото, където Уон ги бе изритал и ги надяна на ръцете си. Хичиянецът, разбира се, не приличаше на истински хичиянец. Що се отнася до Робин Бродхед, той бе изобразен доста карикатурно. Но това развеселяваше Уон, което за Доли беше от значение, тъй като тя разчиташе изцяло на него. През първия ден след напускането на Порт Хеграмет той й показа банковата си сметка. Шест милиона долара автоматично се внасяли всеки месец! Цифрите зашеметиха Доли. Те компенсираха много неща. Трябваше да има начин от този водопад от пари рано или късно тя да отдели няколко капки за себе си. За Доли нямаше нищо неморално в тези мисли. Може би през по-ранните дни американците щяха да я нарекат златотърсач. Но повечето хора през по-голямата част от историята на човечеството биха я съжалили.
И така, тя го хранеше и се грижеше за него. Когато беше в лошо настроение, Доли се стараеше да стане невидима, а когато искаше развлечения, се опитваше да му ги осигури.
— Ей, ти там, господин Хичиянец — каза ръката, която държеше куклата на Бродхед. Пръстите на Доли се извиха, за да изобразят превзета усмивка, гласът прозвуча дрезгав като на парвеню (част от карикатурата!). — Много ми е приятно да се запознаем.
Ръката с хичиянеца и гласът на Доли отвърнаха на поздрава:
— Привет, безразсъдни Земянино. Идваш точно навреме за вечеря.
— О, дявол да го вземе — извика ръката с куклата на Бродхед и усмивката стана по-широка. — Аз също съм гладен. Какво имаш за вечеря?
— Аарг! — изписка ръката с хичиянеца, пръстите извити като човка, устата отворена, — Ти наистина си гладен! — Пръстите на дясната ръка стиснаха ръката на лявата кукла.
— Ха, ха, ха! — засмя се Уон. — Много добре! Макар че хичиянците не изглеждат така. Ти не знаеш как изглежда един хичиянец.