И тогава, точно когато бил започнал да рисува по още празната част на платното, той почувствал нова криза — този път очаквана. По-близка. По-силна. Много по-настойчива и много, много по-страшна.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ОДИ И АЗ
Всички фрагменти от живота на тези мои приятели… или почти приятели, а в някои случаи и врагове… започваха да се събират в едно цяло. Не много бързо. В действителност, не много по-бързо от започналото събиране на отделните части на Вселената и връщането й към онова праисторическото атомарно състояние, което (Алберт не преставаше да ми обяснява) щяло да настъпи по причина, която тогава не можех напълно да разбера. (Но аз не се притеснявах от това, защото навремето Алберт също не я е разбирал.) Към тях спадаха хората от екипажа на платноходката, които неспокойно приемаха последиците от своята работа; Доли и Уон на път към още една черна дупка — Доли, ридаеща в съня си, Уон, гневно ругаещ; Уолтърс и Джени, безутешни в своята твърде скъпа ротердамска хотелска стая, току-що открили, че ме няма — Джени, приклекнала на огромното анизокинетично легло, Оди, разговарящ с моята секретарка. Бузата на Джени бе одрана — сувенир от онази моментна лудост в Лагос, а ръката на Оди беше в гипс, тъй като бе навехната. Дотогава той не знаеше, че Джени има черен пояс по карате.
Уолтърс трепна, прекъсна връзката и постави гипсираната китка в скута си.
— Тя твърди, че Бродхед щял бъде тук утре — изръмжа Уолтърс. — Чудя се, дали ще му предаде съобщението.
— Разбира се. Нали знаеш, че секретарката не е човек?
— Наистина ли? Да не искаш да кажеш, че е компютърна програма? — Не се беше сетил, защото тези неща не бяха обичайни за планетата Пегис. — В такъв случай се надявам — каза той вече поуспокоен, — че няма да забрави. — Уолтърс сипа в две чаши по малко от белгийското ябълково бренди, което бяха купили на път за хотела, после остави бутилката и трепна, когато без да иска закачи дясната си китка.
— Джени, колко пари ни остават? — попита Оди, след което отпи от чашата си.
Джени се наведе напред и изписа кода на тяхната банкова сметка върху екрана на пиезовиаора.
— Приблизително за още четири вечери в този хотел — съобщи тя. — Разбира се, можем да сменим хотела с някой по-евтин…
Той поклати глава.
— Бродхед ще се настани тук и аз искам да сме в същия хотел.
— Това е сериозно основание — иронично подхвърли Йе-ксинг, с което искаше да каже, че разбира истинската причина: ако Бродхед няма желание да се срещне с Уолтърс, ще му бъде по-трудно да откаже лично, отколкото по пиезофона. — Защо попита за парите?
———————————————
Тъй като Робин продължава да засяга въпроса за „липсващата маса“, аз трябвала го обясня. В края на двадесетото столетие космолозите се сблъскали с едно неразрешимо противоречие. Те установили, че Вселената се разширява, което било ясно от червеното преместване. Разбрали също, че съдържа прекалено много маса, за да е възможно разширяването. Това било доказано от такива факти, като например твърде бързото въртене на външните части на галактиките и твърде близкото разположение на галактическите купове. Дори нашата Галактика вървяла към група от звезди-облаци в Дева много по-бързо, отколкото трябвало да бъде. Всички тези наблюдения изисквали много маса, която липсвала. Къде била тя?
Съществувало едно интуитивно, очевидно обяснение, а именно, че Вселената преди се е разширявала, но нещо е решило да обърне процеса и да я свие. Никой нито за момент не повярвал в това… в края на двадесетото столетие.
———————————————
— Хайде да похарчим парите за еднодневен престой и да си осигурим малко информация — предложи той. — Бих искал да зная точно колко богат е Бродхед.
— Имаш предвид да купиш отчет за финансовото му състояние? Да не би да се опитваш да разбереш дали ще може да си позволи да ни плати един милион долара?
Уолтърс поклати глава.
— Онова, което искам да разбера — обясни той, — е колко повече от един милион можем да вземем.
Разбира се, това не са чувства на доброжелателност и ако бях разбрал навреме за тях, щях да съм по-непримирим към моя стар приятел Оди Уолтърс. А може би нямаше да бъда! Когато човек има много пари, той свиква хората да гледат на него като на източник, от който могат да измъкнат нещо, вместо като на човешко същество, макар това изобщо да не му харесва.