— Ами, мисля, че не съм го казал правилно.
— Ето, виждаш ли! Точно така. А пък аз си мисля, че той не ме е разбрал правилно. Това е основно правило при говорене на чужд език.
Почесах се по корема.
— Хайде да вечеряме — предложих и тръгнах към масата, но не пропуснах погледа на Еси, затова се постарах да бъда общителен. — Всички изглеждаме доста жалки — казах направо, имайки предвид гипса на китката на Уолтърс, ожуленото лице на Йе-ксинг, все още подутия нос на Еси. — Сякаш сме се били.
Оказа се, че казаното от мен не е никак тактично, тъй като Уолтърс бързо ме информира, че наистина са се били под влияние на телепатичния психокинетичен приемопедавател на терористите. Тогава поговорихме малко за терористите. След това за жалкото състояние, в което се намираше човешката раса. Не беше весел разговор, особено когато Еси започна да философства.
— Какво скапано същество е човекът — каза тя, а после се коригира. — Не. Не съм справедлива. Човешкото същество може да бъде доста добро, дори толкова добро, колкото присъстващите тук четирима. Не съвършено. Но статистически от, да речем, от сто възможности за проява на доброта, алтруизъм, благоприличие… всички онези черти, които ние хората ценим, нали разбирате… в действителност ще ги проявят не по-малко от двадесет и пет души. Но народите? Политическите групировки? Терористите? — Еси поклати глава. — От сто случая нито един. Или може би един, и то, можете да сте сигурни, с някаква користна цел. Виждате ли, злобата е черта, която се сумира. В отделното човешко същество тя може да е колкото едно зрънце. Но ако се събере, от примерно десет милиона човешки същества в една малка страна или група хора, тя става достатъчно голяма, за да унищожи целия свят!
— Готов съм за десерта — казах аз и дадох знак на сервитьорите.
Ще си помислите, че намекът беше достатъчно ясен за гостите ми, особено като се вземе предвид, че вече знаеха за тежкия ден, който бяхме имали! Нищо подобно! Уолтърс беше упорит. Той не бързаше с десерта. Настоя да ми разкаже историята на живота си, продължи да гледа към сервитьорите, а аз се чувствах доста неудобно и причината за това не беше само коремът ми.
Еси казва, че не съм търпелив с хората. Може би е права. Приятелите, с които се чувствам най-добре, са по-скоро компютърни програми, отколкото хора от плът и кръв, а те не се засягат… е, не съм съвсем сигурен дали това се отнася за Алберт. Но е вярно, да речем, за моята секретарска програма или моя готвач. Вярно е и, че бях станал нетърпелив към Оди Уолтърс. Неговият живот представляваше тъпа сапунена опера. Беше изгубил жена си и спестяванията си. Беше използвал без разрешение апаратурата на „С.Я.“, със съгласието на Йе-ксинг, заради което тя си бе изгубила работата. Беше похарчил и последния си цент, за да дойде в Ротердам по причина, която не посочи, но очевидно бе свързана с мен.
Е, аз не съм човек, който не „заема“ пари на приятел в беда, но в момента нямах настроение. Причината не беше от страх за Еси или пропадналия ден, или безпокойство, че следващият смахнат с пушка ще ме уцели. Проклетите ми черва започнаха да се обаждат. Накрая не издържах и казах на сервитьорите да раздигат масата, макар че Уолтърс още се мотаеше с четвъртата чаша кафе, тръгнах към масата с ликьорите и пурите и се обърнах към него, докато вървяхме.
— Какво има, Оди? — направо запитах, изоставил добрия тон. — От пари ли имаш нужда? Колко?
Той ме погледна. Колебаеше се, изчака и последният сервитьор да излезе и тогава каза:
— Не се отнася за пари — заяви с треперещ глас, — а за нещо, за което ти с желание ще платиш, защото го искаш. Ти наистина си богат човек, Бродхед. Може би не искаш да се тревожиш за хората, които се трепят за теб, но аз допуснах грешката да го направя два пъти.
Не обичам да ми напомнят, че дължа някому услуга, но не можах нищо да кажа. Джени Йе-ксинг сложи ръка на пострадалата му китка… леко.
— Кажи му направо какво си намерил, Оди — посъветва го тя.
— Какво да ми каже? — попитах аз, а кучият му син вдигна рамене и го каза така, сякаш ми съобщаваше, че е намерил ключовете от колата ми на пода:
— Да ти кажа, че намерих, според мен, истински, жив хичиянец.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
БОГ И ХИЧИЯНЦИТЕ
Намерих хичиянец… Намерих парче от кръста господен… Говорих с Господ, буквално говорих… Всички тези твърдения имат един и същи характер. Не им вярваш, но те плашат. А след това, ако установиш, че са верни или не можеш да си сигурен, че не са… тогава настъпва време на чудесата и време, през което си изплашен до смърт. Бог и хичиянците! Когато бях дете, не ги различавах добре и дори като възрастен все още ги бъркам.