Той ме погледна, след това погледна Еси. Тя не отмести поглед. Лекарят се усмихна.
— Господин Бродхед, според мен трябва да знаете две неща — каза той. — Първото е, че често е желателно възстановяващия се пациент да се държи в безсъзнание известно време. С електрическо стимулирани упражнения, масажи, лека диета и добри грижи няма да настъпят никакви смущения в телесните функции и е много по-добре за нервната система. И за всички други, разбира се.
— Да, да — съгласих се аз без много да се интересувам. — Другото какво е?
— Другото е, че вие бяхте опериран преди четиридесет и три дни и вече можете да правите всичко, което искате. Включително да излетите от стартова спирала.
Беше време, когато пътят към звездите преминаваше през Гвиана или Байконур, или Кейп Канаверал. Трябваше да се изгори течен водород за приблизително един милион долара преди да излезеш в орбита, за да можеш оттам да отидеш по-далеч. Сега разполагаме със стартова спирала Лофстром, построена около екватора — огромни ефирни постройки, които трудно можеш да видиш, докато не отидеш почти до тях, е, на двадесет километра от тях, където беше космодрумът за приземяване на космически кораби. Наблюдавах я с удоволствие и изпитвах гордост, докато кръжахме и се спускахме. На седалката до мен Еси се мръщеше и си мърмореше, без да престава да работи върху някакъв свой проект… нов начин за компютърно програмиране или може би пенсионен план за работещите за нейния „Голям Чон“; не знаех кое от двете, защото пишеше на руски. На прибиращия се монитор до мен Алберт ми показваше новия ми кораб, въртеше бавно образа и цитираше статистически данни за капацитет, приспособления, маса и предимства. Тъй като бях вложил доста милиони долари и много време в тази играчка, аз се интересувах от него, но повече се интересувах от онова, което следваше.
— По-късно, Алберт! — заповядах и той покорно се изключи. Протегнах врат, за да гледам стартовата спирала, докато правехме последен кръг преди приземяване. На върха на приличната на шанца за ски-скокове секция за излитане виждах капсули да преминават последователно през три гравитационни ускорителя и елегантно, тихо да се отделят от най-стръмната част на склона и да изчезват в синевата. Беше наистина красиво. Никакви химикали, никакво горене, никакво разрушаване на озоновия слой. Липсваше дори и онзи минимален разход на енергия, който бе неизбежен при изстрелване на хичиянски спускаем модул. Някои неща правехме по-добре от хичиянците!
Беше време, когато дори присъствието в орбита не бе достатъчно и тогава трябваше да се предприема продължително, бавно Хофманово пътуване до астероида Гейтуей. Тогава човек се страхуваше от собствения си кораб, защото знаеше, че повечето изследователи на Гейтуей са загивали, вместо да забогатеят. И защото страдаше от космическа болест и беше обречен да живее в малък междупланетарен бавноход в продължение на седмици и дори месеци, преди да пристигне на астероида. И преди всичко, защото рискуваше всичко, което притежаваше или дори правеше заеми, за да плати това пътуване. Сега един триместен хичиянски кораб, извършващ чартърни полети, ни чакаше на ниска околоземна орбита. Ние можехме да бъдем прехвърлени на него по ризи с къси ръкави и да полетим към звездите, преди да сме огладнели след последното ни хранене на Земята… т.е. ние можехме, защото имахме сили и пари да платим за това.
Беше време, когато излизането в междузвездното пространство бе като игра на руска рулетка. Единствената разлика беше, че ако извадиш късмет, онова, което ще намериш в края на пътуването, можеше да те направи невероятно богат… както, в края на краищата, стана с мен. Но най-често хората загиваха.
— Сега е много по-добре. — Еси въздъхна, когато слязохме от самолета и примигна на горещото южноамериканско слънце. — Къде е онзи проклет микробус на скапания хотел?
Оставих без коментар нейното проникване в мислите ми. През цялото време, откакто сме женени, го прави. Във всеки случай не беше телепатия. Всяко човешко същество би си го помислило, ако правеше онова, което правехме ние по това време.
— Ще ми се Оди Уолтърс да беше с нас — подхвърлих аз и погледнах към приличната на шанца за ски скокове стартова спирала. Бяхме още на километри от нея, на далечния бряг на езерото Техигуалпа. Виждах отражението на конструкцията — синя в центъра на езерото, жълтозелена близо до брега, където бяха засели ядливи водорасли. Гледката беше красива.
— Ако наистина желаеше да е с теб, нямаше да му дадеш два милиона да хукне да търси жена си — отбеляза основателно Еси, а след това ме загледа изпитателно. — Как се чувстваш?