— Отлично — отвърнах аз. Това не беше съвсем невярно. — Не се тревожи за мен. Когато човек е получил пълно здравно обслужване, не може да умре, преди да достигне стоте… иначе ще е лоша реклама за медицината.
— Едва ли — каза Еси, — ако този човек е безразсъден малоумник; впуснал се да гони въображаеми хичиянци! Във всеки случай — добави тя и се оживи, — ето го микробуса от хотела. Скачай вътре!
Когато се качихме в микробуса, аз се наведох и я целунах по врата. Не беше трудно да го направя, защото тя беше сплела дългите си коси и ги бе завила около шията си отпред като огърлица, приготвяйки се за излитане, разбира се. Еси се наведе към устните ми.
— Хулиган. — А след това добави: — Но не лош хулиган.
Хотелът всъщност не беше скапан. Дадоха ни удобен апартамент на последния етаж с изглед към езерото. Освен това в него щяхме да прекараме само няколко часа. Оставих Еси да набира програмите си на екрана на хотелския пиезовизор и отидох до прозореца, като си казвах снизходително, че в действителност не съм хулиган. О, това не беше вярно, защото определено един отговорен и уважаван богат гражданин не можеше да се впусне в чеждузвездно пътуване просто заради удоволствието от самото пътуване.
Дойде ми наум, че Еси може и да не гледа така на мотивите ми. Тя сигурно си мислеше, че преследвам нещо друго.
И тогава ми хрумна, че моят собствен възглед може да е неправилен. Наистина ли търсех хичиянците? Разбира се, че ги търсех, иначе не можеше и да бъде. Всички бяха много заинтригувани от тях. Но не всички бяха оставили нещо в междузвездното пространство. Възможно ли беше, някъде дълбоко, в най-скритата част на ума ми, онова, което ме тласкаше към Космоса, да бе надеждата, че по някакъв начин мога отново да намеря неправилно оставеното от мен нещо? Знаех какво е това нещо. Знаех и къде съм го оставил. Онова, което не знаех, бе какво щях да правя с него… или по-точно с нея… ако отново я намеря.
Почувствах някакво пробождане, не болка, а нещо друго, вътре в мен. То нямаше нищо общо с моите две точка три метра нови черва. Имаше нещо общо с надеждата или страха, че по някакъв начин Джел-Клара Моинлин може наистина да се появи в моя живот. Бяха се запазили повече чувства, отколкото предполагах. Очите ми се навлажниха и приличната на паяжина конструкция на стартовата спирала заподскача пред погледа ми.
Но в очите ми нямаше сълзи.
И не беше оптическа илюзия.
— Господи! — извиках аз. — Еси! — Тя бързо дойде до мен и погледна към изригналата от капсулата светлина на пистата за излитане. Тънката като нишка структура се разтърси. А после се чу звук — единичен, слаб взрив като от далечно оръдие и след него по-слаб, по-бавен, по-продължителен — от огромната стартова спирала, която се разпадна.
— Боже мой! — промълви като далечно ехо Еси и стисна ръката ми. — Терористи? А после сама си отговори: — Разбира се, че терористи. Какво друго може да е толкова отвратително?
Бях отворил прозорците, за да се насладя на изгледа към езерото и стартовата спирала, благодарение на това те не пострадаха. Други в хотела не бяха толкова щастливи. Самото летище не беше засегнато, ако не се брои един самолет, който бе подхвърлен във въздуха, защото не е бил завързан. Но служителите от летището бяха изплашени. Те не знаеха дали разрушаването на стартовата спирала е изолиран инцидент на терористичен саботаж или началото на революция… никой изглежда не мислеше, че е само инцидент. Наистина беше страшно. Стартовата спирала Лофстром съдържа страшно много кинетична енергия — над двадесет километра желязна лента, с тегло около пет хиляди тона, движеща се с двадесет километра в секунда. От чисто любопитство попитах Алберт по-късно и той ми обясни, че са необходими 3,6х10^14 джаула, за да се вдигне във въздуха. И когато падне, всичките тези джаули веднага, по един или по друг начин, се освобождават.
Попитах Алберт по-късно, защото не можех да го попитам тогава. Естествено първото нещо, което се опитах да направя, беше да включа него или някоя друга информапионно-търсеща програма, която да ми каже какво става. Всички линии бяха претоварели. Бяхме прекъснати. Пиезовизията обаче все още предаваше, така че стояхме и наблюдавахме как се разраства гъбообразният облак и слушахме съобщения за нанесени щети. Една совалка се ускорявала, точно когато спиралата беше взривена… и това бе първата експлозия, защото тя носела бомба. Три други имало в товарния шлюз. Повече от двеста човешки същества станали на хамбургери, без да броим обслужващия персонал на спиралата, в безмитните магазини и подземните барове или онези, които просто са се разхождали наблизо.