Фактът, че не исках никаква закуска, задейства всички алармени системи на Еси, но аз обясних, че желая да си поиграя с новата играчка. Това беше вярно. Вярно бе че и не винаги закусвах. Тези две истини отпратиха Еси самичка в столовата. От значение беше истината, която премълчах — червата ми не бяха много добре.
И така, включих новия Алберт. Веднага засия розова светлина и той ми се усмихна.
— Здравей, Робин — каза Алберт, — и за много години.
— Това беше вчера — отвърнах аз малко разочарован. Не очаквах, че новият Алберт ще направи такава глупава грешка.
Той се почеса с тръбичката на лулата по носа и ме погледна изпод рунтавите си бели вежди.
— Според средно хавайско време — започна Айнщайн, — чакай да видя… — престори се, че гледа ръчния цифров часовник (анахронизъм), който се подаваше изпод оръфания ръкав на пижамата му… — сега е точно двадесет и три часа и четиридесет и две минути, Робин, и двадесет и петата годишнина от твоята сватба още не е отминала. — Алберт се наведе да се почеше по глезена. — Сега имам доста нови възможности — каза той, — които действат независимо дали съм на дисплея или не. Твоята жена наистина е много добра в тези работи, ще знаеш.
Знаех, че Алберт Айнщайн е само компютърна програма и въпреки това имах чувството, че ме поздравява стар приятел.
— Изглеждаш чудесно — направих му комплимент. — Не зная, обаче, дали трябва да носиш цифров часовник. Мисля, че когато си бил жив, не си имал, защото тогава цифровите часовници не са съществували.
Изглеждаше малко намусен, но не пропусна и той да ми направи комплимент.
— Много добре познаваш историята на технологиите, Робин. Аз обаче, макар че притежавам почти всички качества на физика Алберт Айнщайн не съм ограничен само с неговите възможности. Госпожа Бродхед включи в програмата ми всички известни хичиянски записи, например, а онзи Айнщайн от плът и кръв дори не е подозирал за съществуването на хичиянците. Освен това в мен са синтезирани програмите на повечето наши колеги и на информационно-търсещите програми, които сега се опитват да се свържат в гигабайтова мрежа. В това, Робин — каза извинително той, — не постигнах голям успех, но имам връзка с местните военни мрежи. Твоето излитане от Лагос, Нигерия е потвърдено за утре по обяд и самолетът ти ще се върне навреме да осъществи връзката. — Той се намръщи. — Сбърках ли нещо?
Повече наблюдавах, отколкото слушах Алберт. Еси беше свършила чудесна работа. Нямаше ги онези малки прекъсвания, при които той започваше изречението с лула в ръка и завършваше като размахваше парче тебешир.
— Ти наистина изглеждаш съвсем истински, Алберт.
— Благодаря — каза той, преструвайки се, че отваря чекмеджето на бюрото си, за да извади кибрит и запали лулата. — Може би искаш да знаеш нещо повече за твоя кораб?
Тези думи повишиха настроението ми.
— Има ли някакво развитие, откакто кацнахме?
— Ако е имало — извини се той, — аз нищо не зная, защото както казах, не можах да се свържа с мрежата. Имам обаче копие от сертификата на поръчката, направена от „Гейтуей Корп.“. Корабът е от клас „дванадесет“… това ще рече, че може да превозва дванадесет пътници, ако е оборудван за обикновено изследване…
— Зная какво е клас „дванадесет“, Алберт.
— Разбира се. Оборудван е за четирима пътника, макар че могат да бъдат настанени още двама. Летял е пробно до Гейтуей Две и обратно. По целия път е работил в оптимален режим. Добро утро, госпожо Бродхед.
Погледнах през рамо. Еси беше свършила със закуската си и се бе присъединила към нас. Беше се навела над мен, за да разгледа по-внимателно творението си.
— Добра програма — направи си тя комплимент, а след това каза: — Алберт! Откъде си взел този байт да си бъркаш в носа?
Алберт извади разсеяно пръста си от ноздрата.
— От непубликувани писма на Енрико Ферми до един негов роднина в Италия. Автентичен е, уверявам ви. Има ли други въпроси? Няма? Тогава, Робин и госпожо Бродхед — завърши той, — предлагам да си събирате багажа, защото току-що получих съобщение по полицейския канал, че самолетът ви се е приземил и се зарежда. Можете да отлетите след два часа.
Тръгнахме си щастливи… или почти щастливи. Последните секунди по-малко щастливи. Точно се качвахме на самолета, когато откъм пътническия терминал се чу силен шум. Обърнахме се.
— О! — възкликна учудено Еси. — Прозвуча като оръдеен изстрел. Онези големи неща на паркинга, виж ги как разбутват колите! Едно току-що отнесе пожарния кран и от него блика вода. Дали не са това, което си мисля?