— Какво… Откъде знаеш как е изглеждала Клара, все пак?
— О, Робин — нетърпеливо възкликна Еси. — Живеем заедно двадесет и пет години, а аз съм специалист по информационно-търсещи програми. Нима мислиш, че не съм се постарала да науча как изглежда? Познавам я много добре. Издирила съм всички данни за нея.
— Да, но… тя не е имала дъщеря, знаеш. — Спрях и неочаквано се запитах дали съм сигурен. Бях обичал много Клара, но не за дълго. Беше напълно възможно да е имало някои неща в живота й, за които да не ми е казала.
— Всъщност — започна невинно Еси, — първото ми предположение беше, че може би ти е дъщеря. Теоретично, нали разбираш. Беше възможно. Може да е забременяла от теб, знаеш. Но сега… — Тя се обърна очаквателно към Алберт. — Алберт? Завърши ли проучването?
— Да, госпожо Бродхед. — Той кимна. Изглеждаше тъжен. — В записите на Джел-Клара Моинлин няма нищо, от което да личи, че някога е раждала.
— И?
Алберт се пресегна за лулата си и започна да я върти в ръка.
— Няма никакво съмнение за самоличността, госпожо Бродхед. Пристигнала е преди два дни с Уон…
Еси въздъхна.
— В такъв случай — заяви уверено тя, — жената в закусвалнята наистина е била Клара, а не някаква самозванка.
В този момент, докато се опитвах да възприема казаното, онова, от което се нуждаех повече от всичко на света или във всеки случай най-неотложното, беше успокояващото, облекчаващо присъствие на моята стара психоаналитична програма — Зигфрид фон Шринк.
Клара? Жива? Ако беше истина, какво щях да правя с нея?
Беше много лесно да си кажа, че не дължах нищо на Клара, което да не бях изплатил. Цената, която заплатих, беше продължителна болка, силна и искрена любов, чувство на загуба, което дори след три десетилетия не беше напълно заличено. Тя ми бе отнета, беше отделена от мен с непреодолима пропаст и единствено увереността, която най-накрая придобих, че не бях виновен за случилото се, ми помогна да изживея загубата.
Но пропастта по някакъв начин се бе преодоляла сама. Клара беше тук! А аз бях отдавна женен и с подреден живот и без никакво място в сърцето си за жената, на която се бях клел в искрена и вечна любов.
— Има и още — каза Еси и ме погледна. Не следях много внимателно разговора.
— И какво е то?
— Уон е пристигнал с две жени, не с една, Втората е Доли Уолтърс, невярната съпруга на човека, когото видяхме в Ротердам. Млада жена. Плачеше, с размазан на очите грим… хубава млада жена, но в лошо настроение. Американската военна полиция я арестувала, тъй като Уон я оставил без виза. Поговорих с нея.
— Доли Уолтърс?
— О, Робин, слушай внимателно, моля те! Да, Доли Уолтърс. Много малко можа да ми каже, защото военната полиция имаше други планове за нея. Американците искаха да я откарат в Пентагона. Бразилската военна полиция се опита да ги спре. Възникна голям спор, но американците накрая успяха.
Кимнах, за да покажа, че схващам.
— Разбирам. Американците са арестували Доли Уолтърс.
Еси ме погледна загрижено.
— Добре ли си, Робин?
— Разбира се, че съм добре. Само малко съм разтревожен. Надявам се това търкане между американци и бразилци да не попречи за обмяната на данни за терористите.
— Ах — кимна Еси, — сега ми стана ясно. Бях сигурна, че се тревожиш за нещо, но не можех да разбера за какво. — А след това тя захапа устна. — Извини ме, скъпи Робин. Струва ми се, че аз също съм разстроена малко.
Тя седна на края на леглото и се намръщи, когато анизокинетичният матрак я подпря отдолу.
— Първо да преминем към практическите въпроси — предложи Еси и вдигна вежди. — Какво ще правим сега? Алтернативите са следните: първо, да заминем да изследваме обекта, открит от Уолтърс, както бяхме запланували. Второ, да се опитаме да съберем повече информация за Джел-Клара Моинлин. Трето, да хапнем нещо и да лягаме да спим, преди да предприемем каквото и да било… защото — добави укорително тя — не трябва да забравяме, Робин, че ги все още се възстановяваш от голяма коремна операция. Аз лично съм за третата възможност, какво ще кажеш?
Докато умувах върху този труден въпрос, Алберт се окашля и каза:
— Госпожо Бродхед? Дойде ми наум, че няма да е много скъпо, може би не повече от няколкостотин хиляди долара, да се наеме за няколко дни чартърно едноместен кораб и да се изпрати на фоторазузнавателна мисия. — Погледнах го и се помъчих да разбера какво бе намислил. — По този начин — обясни той — ще можем да потърсим обекта, от който се интересувате, да го локализираме и да получим сведения за него. Вярвам, че сега има достатъчно свободни едноместни пътнически кораби. Във всеки случай тук, на Гейтуей, има няколко.